Влязоха в къщата и отидоха в Хамбургската стая, която беше празна благодарение на това, че Роуина постоянно посещаваше новата си довереница — херцогинята на Ендърли. „Те си подхождат една на друга“ — мислеше си Марджъри, докато сервираше питиетата.
Боу разглеждаше картината на Хогарт.
— Приличам на надут главен учител или на стар глупак, нали?
— Не можете да приличате на глупак, дори и да се облечете в червен атлаз и да си сложите паунови пера.
— А ти питаш защо ценя нашето приятелство? — засмя се той.
Извади от джоба си пергаментов лист. Когато го разгъна, се откри прокламация, украсена в горната част с рог.
— С това възнамерявам да открия хазартните игри… и да остана вън от затвора.
Блейк хвърли бърз поглед на призовката и я подаде обратно на Евърсън.
— Какво да отговоря? — попита прислужникът.
Като стисна очите си, Блейк прогони паниката, която вледеняваше червата му и смазваше гордостта му.
— Отговори му, че ще бъда там, но като си помисля, че не ще мога да преглътна дори една хапка храна, без да се задавя…
— Знам — каза Евърсън, — но това поне ще бъде обяд, а не безкрайна вечеря.
Блейк грабна перото и започна да го върти в ръцете си, докато бялата перушина се изцапа.
— Това означава, че имам само тази вечер и утре сутринта, за да мисля за изправянето си лице в лице с него. Къде е отседнал?
— На Чембърлейн Клоуз. Можем да стигнем и пеш до там.
Блейк потопи перото в мастилото и скицира примка на бесило.
— Ще отида сам.
Евърсън седна на края на бюрото и хвана китката му.
— Умолявам ви, милорд — гласът му потрепера, — моля ви да си промените решението си и да разговаряте с лейди Марджъри.
Една пулсираща болка от самота премина през Блейк.
— Един Ентуисъл е предостатъчен в моя живот.
— Лейди Марджъри е тази, която желаете.
Като издърпа бързо ръката си, Блейк нарисува едно разбито сърце върху попивателната хартия.
— Но тя е тази, която не мога да имам.
— Какво ще кажете на баща й?
— Какво мога да кажа? Ще му покажа документа и ще го изпратя при Марджъри. Той се е отнасял жестоко към нея през целия й живот. Надявам се само да не я нарани много този път.
По челото на Евърсън избиха капки пот.
— Да можех да ви помогна, милорд.
— Никой не може да ми помогне, Евърсън — той натисна перото толкова силно, че писецът се счупи. Мастилото се разля върху пръстите му. — Ти трябва да знаеш това най-добре от всички.
На следващия ден по обяд Блейк пристигна на Чембърлейн Клоуз, номер шест. Пролетният ветрец, наситен с аромата на напъпили дръвчета и прясно обърната пръст, изпълваше въздуха. Големи бухнали облаци се движеха по небето с цвят на очите на Мърджъри.
Сърцето на Блейк биеше по-силно от барабан преди екзекуция. Иронията на ситуацията му причини парлива болка. Защо не можеше да бъде един невеж ковач? Тогава щеше да каже на Джордж Ентуисъл да вземе това, което знаеше, и да го вдигне на някой проклет флагщок, а той щеше да вземе Марджъри, да се оттегли в ковачницата си и да подковава коне. С Мърджъри щяха да си имат красиви бебета — момичета, които всички да приличат на нея.
Дланите му станаха лепкави от потта. Мушна ръката си в джоба и опипа годежния документ. Само като го докосна, се почувства по-добре, макар да знаеше, че той предлагаше само временно отменяне на изпълнението на смъртната му присъда. Усети вътрешната топлина на сантименталността, която го завладя. Марджъри беше пожелала да се противопостави на баща си и да го спаси. Но той нямаше да я задържа с това споразумение, дори и да можеше. Щеше да намери друг начин. Като взе това решение, той извади носната си кърпичка, погледна познатия герб, избродиран върху парчето копринен плат, и въздъхна. „Семейната чест — помисли си той — е прекалено тежък товар за носене, особено за този, който не е в състояние да се справи със задължението си.“
Сети се за любимия си праотец, а след това наведе засрамено глава, защото не заслужаваше такъв велик предшественик като Черния принц. Блейк хвана чукалото и почука на вратата, готов да се срещне вече със своя повелител. Отвори му Майлоу Мегрет.
— Добър ден, милорд — той направи крачка назад и въведе Блейк. — Ще ви заведа при него.
На вдървените си крака Блейк последва пратеника нагоре по стъпала, покрити с килим. Влязоха във всекидневна, мебелирана в нюансите на синьо, бяло и златисто. Божествени цветове, отбеляза в ума си той, за леговището на един дявол.
Джордж Ентуисъл стоеше пред редица от прозорци, а тънката му фигура като че ли още се смаляваше от дългата и тежка завеса. Той се обърна с ослепителна и самоуверена усмивка, като гънките му устни сякаш се губеха в прекалено широкото за такъв дребен мъж лице.