Изпълни го съчувствие. Тя заслужаваше любящ баща и почтен съпруг. Беше предложила да подпише годежния документ от съжаление. Той беше решил да й каже истината само поради тази причина. Тя трябваше да знае за какъв мъж се беше съгласила да се омъжи. В душата му, се промъкна примирение. Хвана се здраво за страничния орнаментален стълбец на кревата и отпусна челото си върху хладното дърво. Самообвиненията проблеснаха като лятна светкавица. Никога не трябваше да насочва „Доверие“ към Кале. Не трябваше никога да ходи в овощната градина на Джордж Ентуисъл. „О, боже — помисли си той, като притисна главата си към стълбеца на кревата, — защо не погледнах през рамото ти, преди да заговоря така свободно на Евърсън? Как можах да постъпя толкова глупаво и да издам истината?“
Пред очите на Блейк беше все още злорадото изражение върху лицето на Ентуисъл. От този момент нататък животът му се беше променил. Той повече не можеше да управлява собствената си съдба. Беше се върнал бързо на борда на „Доверие“ като роб, а после се беше запътил към Бат, за да изпълни заповедта на Джордж. Не беше предвидил обаче, че ще намери любовта на своя живот.
По пода заигра слаба светлина. Блейк се извърна. В стаята влезе Таг, облечен в измачкана нощница, бос, със запалена свещ в ръката.
— Вие ли сте, капитане?
— Да, аз съм, Таг.
— Какво правите тук?
— Говоря сам на себе си и търся лейди Марджъри каза Блейк полузасмяно.
Таг вдигна свещта по-високо. Пламъкът освети разрошената му в съня коса.
— Тя наминаваше да ви види, но вашият слуга й е казал, че сте били възпрепятстван.
Блейк не можа да се въздържи да не попита:
— От нея ли си научил тази дума?
— Да, милорд — каза той с повдигната нагоре брадичка. — Като дойдох тук, не можех да чета и да пиша. Тя казва, че неграмотният е като роб и ми даде образование на богат човек.
Завистта помрачи добрите му помисли. Години наред този момък, заедно с останалите, се беше радвал на внимание и обич от страна на Марджъри. Времето, което Блейк беше прекарал с нея, беше толкова кратко. Какво ли щеше да направи тя, когато й кажеше?
Таг направи крачка назад.
— Повече нищо лошо няма да й се случи — каза той. — Няма, ако зависи от мен.
„Такава преданост — помисли си Блейк — не може да се купи дори и за всички скъпоценни камъни на Честърфийлдови.“
— Тя е необикновена, нали?
— Да, милорд, и шерифът на Уелс може да ме хвърли в дранголника, ако тя не заслужава мъж, добър колкото вас.
— Къде е тя? — попита Блейк тихо.
Младото лице на Таг, с изражение на възрастен, се намръщи.
— Напоследък беше изтормозена много. Знаете за първото пътуване на пощенската кола, нали?
Историята с коварството на Роуина беше извадило Блейк от вцепенението му.
— Педикорд ми каза.
Таг се навъси.
— Старата вещица трябва да гние в ада. Господин Педикорд можеше да си загуби крака.
— Бих я пратил там с най-голямо удоволствие. А ти не се тревожи за Педикорд. Той се оправя.
— Баща й е пристигнал в Бат — каза Таг, впил поглед в краката си — и не си е направил труда да й се обади. Долен французин.
На Блейк му се зави свят.
— За Англия е по-добре, че го няма.
Като наклони глава на една страна, Таг каза:
— Спомням си какво ми казахте за лейди Марджъри: да си има собствена дъщеря.
Очите на Блейк засмъдяха от сълзите.
— Тя ще бъде хубавица, не мислиш ли?
Усмивка на гордост разцъфна върху лицето на Таг.
— Като праскова. Мисля, че едно дете ще направи лейди Марджъри щастлива.
Разбитите надежди започнаха да оживяват отново.
— Къде е тя?
Момчето отмести поглед встрани, но интелигентните му кафяви очи излъчваха колебание. Миг по-късно той каза:
— В гостната, в кабинета й.
Блейк се запъти към вратата.
— Тя не е виждала тъпия си баща, откакто е била на моите години — каза Таг.
На Блейк му прилоша при споменаването на Джордж Ентуисъл.
— Лошо ли ви е, милорд?
Старата честърфийлдска самоувереност се вля отново в него.
— Не, Таг. Мисля, че съм по-добре, отколкото бях от дълго време насам.
Той се надяваше това да е вярно и че постъпва правилно.
— Лягай си пак, момче.
Блейк се обърка два пъти в тъмния коридор. Когато намери стаята, която търсеше, отвори леко вратата и влезе вътре на пръсти. С ореол от светлината на лампата, тя седеше в леглото, подпряна на гнездо от възглавници. В ръката си държеше книга.
— Здравей, Блейк — каза Марджъри с горчиво-сладка усмивка. — Колко хубаво, че те виждам да правиш отново светски визити.
Смелостта му намаля изведнъж. Почувства се като някакъв недодялан селяк, стоящ пред вратите на панаира във Фенчърч. Входът беше две пени, но той имаше само едно.