— Дойдох да се извиня за това, че бях егоистично джудже.
Сякаш не чула шегата му, тя каза:
— Както Таг би казал, няма защо. Това не е необходимо — тя насочи вниманието си към книгата. — Лека нощ.
Той беше очаквал гняв, но нейното безразличие проникна до мозъка на костите му. Видът й имаше обратния ефект върху него. Кръвта му закипя, когато я погледна в спретната й бяла нощница. Дебелата й златиста плитка се разстилаше върху възглавниците и дюшека и се спускаше на няколко сантиметра от пода. Тя остави настрана книгата, скръсти ръце на гърдите си и се облегна назад върху възглавницата, като въздъхна:
— Ще ми кажеш ли какво искаш, или ще стоиш там и ще ме гледаш като разбойник, който е загубил коня си?
След дните, през които се беше проклинал, и следобеда, прекаран със самия дявол, Блейк не можеше да бъде засегнат от нейния сарказъм.
— Когато открих, че твоята стая е празна, помислих, че си избягала.
Една чаровна, но неестествена усмивка придаде момичешко изражение на прекалено женствените й черти.
— Не можех, дори и да исках.
Той отиде до леглото й и седна. Тя се опита да се дръпне настрани, но нощницата й беше захваната под нея.
— Блейк! — каза тя умолително.
Той се загледа в хоросановата замазка на тавана, за да спечели време. Огледало и един гардероб, висок колкото него, изпълваха едната стена, а прозорци със завеси — другата. Картината на Хогарт стоеше на пода в ъгъла. Защо я беше взела от Хамбургската стая? По време на нощните си набези, беше забелязал, че тя не пазеше фамилни портрети или други спомени. Не видя и тук такива. Като се сети за старинните предмети, които родът Честърфийлд притежаваше, той каза:
— В някои отношения сме много различни, както знаеш.
— Размишляваш ли, или подготвяш нещо? — тя плъзна поглед по корицата на книгата.
Промяната й го накара да се усмихне.
— Веднъж ти ми каза, че семейството ми е част от историята на Англия — той не можа да се въздържи да не прокара ръка по плитката й. — Аз мисля, че ти си крайно необходима за Бат.
Тя повдигна едното си рамо в отговор.
— Едва ли. Тобаяс сигурно ще наддаде в отстъпката повече от мен. Пусни ми косата!
Собствените беди на Блейк му се бяха сторили толкова непреодолими, че беше забравил нейните.
— Не мисля, че някога той ще стане управител на пощенската станция в Бат — каза той с абсолютна увереност — и мога да ти обещая, че никога няма да те тревожи повече.
Очите й проблеснаха от решимост.
— Благодаря ти, че върна всички рисунки. Не се тревожи заради Тобаяс. Занимавах се с него, преди да дойдеш, и ще се занимавам и след като си заминеш. Ако това е всичко, което трябва да кажеш… Наистина съм много изморена.
Блейк се почувства като в някакво тресавище на съжалението. Той беше вървял по повърхността на живота й, като я наблюдаваше винаги, но никога не беше търсил истински вратичката, през която да влезе в него. Сега я искаше.
— Днес дадох на баща ти документа за годежа.
Тя отново се почувства уязвима и се отпусна по-ниско в леглото.
— Какво каза той?
Блейк не можеше да се реши да повтори грубите думи на Джорд Ентуисъл.
— Очарован е.
Очи, сини като водите на Средиземно море, се заковаха върху неговите.
— Той също знае нещо за теб, което аз не знам — каза тя.
Той се прости с всяка надежда за щастие и каза:
— Няма да е за дълго, защото се каня да ти кажа.
Марджъри събра сили. Седемвековната честърфийлдска гордост скоро щеше да бъде разбита. Той имаше отчаян вид, широките му рамене бяха отпуснати, а забележителното му чело — наведено. Пръстите й се раздвижиха инстинктивно от нуждата да протегне ръце и да го докосне. Това, което искаше да й каже, го плашеше, както смъртта ужасява обречените. Дори се беше облякъл в черно. Но за нея блясъкът на лъскавата копринена риза, гладката кожа на панталоните и жилетката подчертаваха мъжествеността му и доказваха силата му.
— Блейк — започна тя, — ти не си единственият, който има тайна. Не си ли се питал някога защо никога не влизам в игралната зала?
— Защо?
Миналото й се възкреси и се изправи пред нея.
— Когато пристигнах в Бат, бях едно повърхностно и самотно момиче. Пиех прекалено много вино и играех неразумно комар. Така загубих всичките бижута на майка ми в полза на Тобаяс.
— Ето защо той пази свято дъската за табла.
— Да.
— И затова ли носиш само панделки около шията си?
— Да. Сега знаеш истината за мен.
Тя зачака. Той отвори устата си, а после я затвори. Вдигна треперещата си ръка, погледна пръстена със смарагда и въздъхна.