Този нереален образ предизвика тъга. Какво ужасно престъпление беше извършила, за да заслужи такава измяна и тормоз? Най-напред баба й, след това Блейк и винаги, винаги баща й. Тя долепи бузата си до студеното огледало. Дъхът й замъгли стъклото. Надникна вътре в себе си, но не откри зла душа, заслужаваща коварство и пренебрежение.
„Животът ти е раздал слаби карти — й беше казал Боу преди години. — Ще ги изиграеш ли по възможно най-добрия начин или ще се оттеглиш от играта?“
Отказваха се страхливците, а Марджъри Ентуисъл не беше такава.
Тя ощипа бузите си и тръгна надолу по стълбите. На всеки завой се натъкваше на някой от пощальоните. Камбър я забави за десет минути с искането на инструкции за задачи, които можеше да изпълни със затворени очи. Таг настояваше да опише качествата и характерите на всеки от новите коне. Уик я спря и заговори за това, дали трябва, или не трябва да боядисват колата за бристолската поща ярко синя. Когато Албърт Ханикоум се втурна към нея и каза, че котката в конюшнята имала котенца, тя едва не избухна. Той я сграбчи за ръката.
— О, моля ви, елате, милейди, и погледнете. Това е най-смелото раждане все пак. Освен това вие винаги измисляте най-хубавите имена.
Тя изведнъж разбра какво целяха момчетата. Те се страхуваха за нея и по свои собствени, мили начини се опитваха да отдалечат предстоящия сблъсък. Като се усмихна на сирачето с ярка като морков коса, тя каза:
— Да, мисля, че трябва да ги кръстим веднага, но най-напред е необходимо да уведомя госта си, че ще закъснея.
— Позволете на мен, милейди — каза Таг зад гърба й.
Тя се обърна и видя наперения младеж. Като дете беше ходил облечен в дрипи и беше живял в бордеите на уличката „ЛИлипут“. Сега, въоръжен със смелост от уроците, които му беше дала, той рискуваше живота си всеки път, когато поемаше Големия път от Бат за Лондон.
— Благодаря ти, Таг.
Краткото ходене до конюшните възвърна увереността й и напомнила предишното щастие. Беше живяла добър живот, изпълнен с благодарна работа и хора, които я обичаха. Беше прекалено възрастна, за да се нуждае от баща. Можеше да мине и без намесваща се във всичко баба. Щеше ли да свикне без Блейк Честърфийлд?
Малко след това тя застана на прага на Хамбургската стая и видя баща си да крачи из нея. Роуина имаше навика да нарича Джордж Ентуисъл търговец с дребна душица и да се обръща към него с титла, впечатляваща колкото тапа от бутилка вино.
Като гледаше повдигнатите токове и златните токи на модните му обувки, високата сива перука и скъпия костюм от светлосиньо кадифе, Марджъри го прецени като суетен дребен мъж, който се стараеше да изглежда внушителен. Въпреки всичко беше изненадана, че изглеждаше толкова млад.
— Здравей, татко — каза тя, като погледна надолу към мъжа, който я беше създал.
— Боже милостиви! — възкликна той със замръзнало от изумление лице и приковани към лицето й очи.
Неподготвена за подобна реакция, тя се облегна на студения мрамор на камината. Острият ръб на полицата се заби в гърба й. Липсваше й сигурността и близостта, която картината на Хогарт предлагаше.
— Случило ли се е нещо?
Изненадата се превърна в хладна официалност.
— Разбира се, че не — добави безцеремонно той. — Просто не очаквах да приличаш толкова на… на рода на Роуина.
— Сигурно Майлоу ти е казал как изглеждам — по свой безцеремонен начин добави тя. — Благодарение на твоето вмешателство той ме е виждал доста често.
Подпухналите му очи се свиха.
— На бащата е работа да избира съпруг за дъщеря си. Мисълта за пренебрежението му през всичките тези години прободе сърцето й.
— Бил ли си ми някога баща? Дори не те познавам. Никога не сме прекарвали заедно рожден ден или Коледа. Никога не съм вечеряла с теб. Последния път, когато те видях, се интересуваше повече от пазарлъка с един бъчвар, отколкото да се срещнеш с дъщеря си.
Изведнъж той започна да изучава дантелата на маншетите си.
— Аз съм зает човек, а не някакво дворцово конте. „Слава богу, че съществуваше клюката“ — помисли си тя.
— Според думите на херцогинята на Ендърли си прелъстил някога любовницата на краля. Затова те е изхвърлил от Англия. Принудил си Блейк да помоли краля да ти позволи да се върнеш.
Погледът му срещна нейния, но бързо се отклони.
— Не харесваш Блейк Честърфийлд ли?
Сърцето я прободе, но заговори гордостта.
— Той е още една твоя пионка.
— Пионка или не, ти ще се омъжиш за него и толкоз, Марджъри.
От неговите уста името й звучеше като проклятие, което изричаше за пръв път.
— Не можеш да ме принудиш, дори и да подпиша петдесет годежни документа. Ти не си ми опекун. Загуби това свое право, когато наскърби краля и ме остави в манастира.