— Честърфийлд — каза Джордж Ентуисъл, който седеше непосредствено от дясната страна на Блейк, — твой ред е. Сигурен съм, че си измислил дума, която ще ни шашне.
Часовникът отмери девет удара. Блейк започна да се поти.
Марджъри стоеше на дансинга в Уилшър. Виковете и одобрителните възгласи в игралната зала пълзяха по кожата й като насекоми. Потрепера от погнуса. Погребаните дълбоко спомени излязоха на повърхността. Видя едно глупаво младо момиче, по-богато с бижута, отколкото със здрав разум, смеещо се, докато проиграваше наследството си в полза на един отчаян комарджия и неин пръв годеник, Тобаяс Пондз. Беше повярвала на приятелските му изявления и приемала сладникавите му комплименти за божа истина.
Незрялото още момиче жадуваше да се скрие от самотата на миналото си и да потърси бащата, когото никога не бе познавало. Тогава играта на криеница беше болезнена, особено когато на мошеници като Тобаяс Пондз беше позволено да играят.
Марджъри тръгна решително към вратата и надникна вътре. Погледът й беше привлечен от Блейк Честърфийлд. Той седеше с гръб, облечен в костюм от тъмносиньо кадифе, а широките му рамене и смолисточерна коса се открояваха в морето от хора, пременени в крещящи цветове и високи напудрени перуки.
Тя огледа останалите хора на окичената с гирлянди маса. „Кралят“ на Бат носеше най-хубавия си костюм от бял брокат. До него седеше баба й, издокарана в рокля от тафта с ивици като на дъгата и перука, украсена с подхождащи на роклята й панделки. Диаманти и сапфири красяха шията и китките й. От лявата й страна седеше херцогинята на Ендърли с маска на спокойствие върху изящните си черти. До нея Тобаяс се беше втренчил упорито в картите си, а лицето му все още носеше белезите от битката му с Блейк.
Кръгът се затваряше с баща й, който беше облечен в жълт атлаз и носеше смешна перука, съобразена с ниския му ръст. Той се наклони към Блейк. Прободе я сърцето, защото, въпреки че не го чуваше какво казва, знаеше, че дразни Блейк.
Когато часовникът отмери десет, тя не можеше да търпи повече несправедливостта. Вдигна крак и за пръв път, откакто загуби състоянието си и самоуважението си заради Тобаяс, прекрачи прага и влезе в миналото си.
За да спечели време, Блейк глътна брендито и си поръча друго. Страхът прерязваше червата му като студена стомана. Часът на разплатата беше настъпил. Усети ръка на рамото си и готов да се хване за всяко отклонение, вдигна поглед. Видя Марджъри, с колеблива усмивка в ъгълчетата на устните си.
— Лорд Блейк — каза тя, — настоявам да ми позволите да играя заради вас този път.
Тя сигурно беше най-чудесната жена на божията земя. Той се изправи с треперещи крака. Боу скочи на крака и се поклони; а Тобаяс го последва. Челото на Джордж се набръчка подозрително.
— Какво означава това? — заекна той.
— Надявам се — отговори Марджъри, — че това се нарича джентълменски маниер, тате.
— О, стани, Ентуисъл — заповяда Боу, — и си сложи една усмивка, защото си в Бат.
— Какво си направил, Джордж — заяде се Роуина, — отишъл си и си затворил добрите си обноски в бутилка с вино ли?
Попаднал сякаш във водовъртеж от благодарност, Блейк чувстваше, че може да се превърти. Една тънка ръка, лишена от бижута, която някога се беше надявал да получи, докосна рамото му и го върна на мястото му. Обгърна го с нежното ухание на лавандула и го обзе луда любов. Марджъри го отмести встрани и прошепна:
— Двама души на тази маса са жестоки и безсърдечни, но те са мое бреме, а не твое. Достатъчно страда в ръцете на моите роднини.
„Също и ти“ — искаше му се да каже, но копнежът и гордостта стиснаха гърлото му.
— Може ли да взема картите? — попита тя.
Ръката му се помръдна, за да изпълни желанието й, но съвестта му го възпря.
— Аз не се страхувам, лейди Марджъри — каза той. — Баща ви и аз сме сключили личен облог.
Тобаяс отстъпи назад.
— Можете да заемете моето място, милейди.
Боу се нахвърли върху печатаря.
— Махни се от това място и никога повече да не ти стъпва кракът в тази или в която и да било обществена зала в Бат!
Марджъри не откъсваше очите си от Блейк.
— Настоявам.
С една дума тя беше спасила него и семейството му от мрака на позора.
Не трябваше да се заробва с мъж като него. От самото начало беше искала само свободата си и му беше върнала неговата.
Като се пребори с порива да я привлече в обятията си и да поеме курс на север, той постъпи, както го беше помолила, и когато картите се плъзнаха от неговата ръка в нейната, се почувства по-лек и свободен. Не можеше да направи нищо повече, освен да й се отплати със същото — щеше да я освободи от брака със съпруг, който може би никога нямаше да може да прочете собствения си брачен договор.