Озадачена от сарказма му, тя каза:
— Какво има?
Той стоеше, положил ръцете си върху блокчето с попивателна хартия, което беше покрито със скици, които бяха дело на Блейк.
— Защо сте изненадана? — Евърсън извади годежния документ. — Вие сте лицемерка. Подписахте това, а не пожелахте да се омъжите за него. Никога не сте го обичали истински.
Тя смачка плика.
— Това не е вярно. Обичам го и искам да се омъжа за него.
— Не можете да бъдете управителка на пощенската станция в Бат и в същото време — негова съпруга.
Евърсън очевидно не познаваше много добре Марджъри Ентуисъл.
— Разбира се, че мога. След година-две Таг ще бъде готов да заеме поста ми и Блейк знае това. Той харесва Бат. А сега, къде е той?
Евърсън я изучаваше през свитите си очи.
— А какво ще кажеш за баща си и баба си?
На бутилка от най-хубавото вино на баща й щяха да стигнат до споразумение. Никога нямаше да станат приятели като Марджъри и Блейк, но нямаше да се нараняват повече.
— Татко се връща във Франция, а баба заминава за Лондон с херцогинята на Ендърли. Моля ви, Евърсън, кажете ми къде е Блейк.
Прислужникът се усмихна и грабна годежния документ.
— Ще направя нещо по-добро от това. Ще ви заведа при него.
Около обед тя стоеше на кея на Бристол и се взираше във военния кораб „Доверие“. На такелажа потрепваше дълго тясно знаме, носещо герба и инициалите на Честърфийлд. Съмнения и надежди водеха решителна битка в нея. С трепереща ръка надраска една бележка и я подаде на Евърсън. Зачака с надежда да види как Блейк се появява на бордовата ограда, но прислужникът се върна сам.
Сърцето й се обърна. Била е глупачка да очаква Блейк да я желае сега. Като се бореше със сълзите, тя започна да се примирява със самотния живот, който някога й се беше струвал толкова пълноценен.
Евърсън й подаде късче хартия. Сърцето й заби лудо, докато разгъваше бележката. Тя прочете съобщението, написано старателно с печатни букви от познатата загрубяла ръка на Блейк: „На бъдещата херцогиня на Ендърли: позволение да се качи на борда.“
Мигове по-късно управителката на пощенската станция на Бат се качи на кораба. Почетна стража от моряци в елегантни униформи беше строена на палубата. Пред редиците беше застанал Блейк, сияен в своята униформа. Тя направи една крачка и се почувства така, сякаш не стъпваше по земята. Както беше заковала погледа си върху Блейк, тя сякаш плаваше към него. Когато се приближи на една крачка, усети тръпчивия и приканващ лимонов аромат.
— Обичам те — изрече тя, като се усмихна.
Той я привлече в прегръдка, тръсна назад глава и изрева:
— В името на всички светии и Честърфийлдови, които са живели преди мен, обичам те!
Екипажът нададе одобрителни възгласи. Щастието разцъфна в нея. Свали шапката му и я сложи на рамото си.
— Докажи го!
Той се засмя уверено, а очите му проблясваха от истинско щастие.
— За мен е удоволствие, управителке на пощенската станция.
След това той впи устните си в нейните с целувка на обещание и дълбока любов. Екипажът изсвири и започна да аплодира. Страстта се извиваше и извисяваше, докато затихна всеки глас и остана само този, който извираше от туптящите им в съзвучие сърца.
Най-накрая той се дръпна назад с надигащи се гърди и тлеещ пламък в очите. Тя го погледна замаяна от вълнение и любов.
— Задръж тази мисъл, любима, докато се върнем в Бат.