Един пощенски рог висеше над страничната врата на къщата. Хората, които беше видял да вървят пеш, не бяха минувачи, а редовни клиенти. Той беше предполагал, че Марджъри заема високо положение. Наистина ли трябваше да работи, за да изкарва прехраната си?
Мислите на Блейк отново се насочиха към управителката на пощенската станция в Бат.
Тъмни, перести облаци, натежали от суграшица, висяха в небето. Вятърът свиреше по павираната улица, сякаш прокарваше пъртина за буря. Блейк отново се обърна към къщата. Марджъри не беше играла никаква роля в този проклет годеж. Той вдигна високо яката си, за да спре вятъра. Тя не го беше излъгала и той не биваше да се затормозява с нейните чувства, но го правеше. Знаеше, че ще й помогне, както беше сигурен, че натежалото небе над него щеше да се продъни. Доста рано в живота си беше научил да се справя с униженията. Като се отърси от тези мисли, потропа на вратата с пиринченото чукало.
Преди да успее да преброи коринтските колони, украсяващи извитата предна част на сградата, една от двойните врати се отвори. Вместо да се появи намусен иконом, там стоеше млад тъмнокос мъж с преправена ливрея и необикновено познато лице. В едната си ръка държеше женски маншон и пелерина.
— Кой е, Мерлин? — чу се гласът на лейди Марджъри. Тя застана зад иконома, навела красивата си глава, а фините й ръце бяха заети със свалянето на ръкавиците. Не носеше перука или ленена шапка.
Блейк беше поразен от цвета на косата й: златисторуса, сплетена на венче, дебело като веригата за акустиране на кораб. Руса! Как можа да си помисли, че е червена?
— Господине? — икономът повдигна вежди.
Като разтегна устните си в красива усмивка, Блейк каза:
— Лорд Блейк, маркизът на Холкоум, да види лейди Марджъри.
Главата й рязко се вдигна. В очите й с цвят на скъпоценни камъни проблеснаха провокирани чувства и наскърбено честолюбие. Той знаеше, че й се искаше да затръшне вратата под носа му. Тя рязко свали ръкавиците, но овладя емоциите си.
— Въведи Негова светлост, Мерлин!
Блейк влезе. Икономът затвори вратата и се обърна към него с думи, сякаш рецитираше стихотворение:
— Добре дошъл в Хартсанг скуеър, милорд. Палтото ви, ако обичате.
Къде беше виждал това лице преди?
На вратата се почука още веднъж. Като измърмори някакво извинение, икономът я отвори. Майлоу Мегрет се канеше да влезе. Това беше познатото лице!
Икономът ахна и изпусна дрехите, които държеше.
— Ти!
Изражението на лицето на Майлоу беше ледено като вятъра навън.
— Здравей, скъпи братко. Дойдох да си взема десетте лири, които ми дължиш.
Идвайки бързо на себе си, Мерлин сложи добре поддържаната си ръка на гърдите на Майлоу и го изблъска навън.
— Входът за слугите е от задната страна. Дори и един подлизурко като теб трябва да знае това.
Майлоу възвърна равновесието си. Точно когато отваряше уста, за да му отговори, Мерлин затръшна вратата пред него.
— Ще си платиш за това, надут пуяк такъв — долетяха приглушените му думи.
Мерлин се обърна с доволно изражение, изтри ръцете си и вдигна дрехите.
— Хамбургската стая е затоплена, милейди. Ще пиете ли бренди?
Изящната извивка на устните й трепна.
— Да, благодаря, но аз ще го сервирам, Мерлин.
— Ще се оттегля тогава — той закрачи тежко по дългия коридор, а изпънатият му гръб приличаше на току-що поставена мачта. Пламъците на свещите в стенните свещници потрепваха след него.
— Мерлин! — извика тя. — Моля те да ми съобщиш веднага щом пристигне пощата от Лондон.
— Веднага, милейди — отговори икономът, без да се спре.
— Тези двамата са страхотна двойка — задъханият й глас беше допълнение на ослепителната усмивка. Тя тръсна глава назад и се засмя, като показа на Блейк изключително приятната и непринудена страна от характера си. Тя имаше чувство за хумор. Вероятно щяха да се спогодят в крайна сметка.
Напрежението, с което беше започнала вечерта, когато той влезе в Залата за пиене на минерална вода, изчезна като мъгла под лъчите на утринното слънце. „Кой би си помислил — разсъждаваше той, — че една толкова невероятна двойка уелски братя може да предотврати такава критична ситуация.“
— Винаги ли са толкова враждебно настроени един към друг?
— Извинявайте — смееше се тя, като закриваше с ръкавиците лицето си. — Изглеждахте толкова шокиран, когато влезе Майлоу. Мислех, че знаете за тях — тя започна да се смее отново, голите й рамене се тресяха, а откритите извивки на гърдите й потрепваха примамващо.