— Не. Баща ви не ми… Не ми беше казано — макар все още смутен, той беше напълно очарован от нея и се присъедини към смеха й, без да се усети. Блейк протегна ръка, успокоен за пръв път, откакто се срещна с бащата на Марджъри.
Тя, Марджъри Ентуисъл, управителката на пощенската станция, в най-богатия район на Англия и наследничка на човека, който притежаваше душата на Блейк, постави ръката си в неговата.
— Временно примирие? — попита меко тя.
Обля го топлина, а заедно с нея се появи и искрица надежда. Да. Временно прекратяване на огъня.
— Много добре — тя стисна ръката му. — Братята Мегрет притежават достатъчно враждебност за целите Британски острови. Нашите проблеми бледнеят пред техните.
— Може би — промълви той, приковал поглед върху брадичката и извивката на шията й и осъзнал внезапното си предпочитание към аромата на лавандулата. — Близнаци ли са?
— Да. Но според Мерлин, Майлоу е „доста по-стар“ и той отказва да разговаря с него. Бихте ли ме последвали…
Тя го поведе по облицован с ламперия коридор, по чиито стени бяха подредени наклонени огледала. Те улавяха призмите от лъчи на кристалния полилей и увеличаваха образите им хиляда пъти, а във всяка посока той виждаше различно отражение на високата жена до него. Великолепната й коса не беше винаги руса, а в десетина нежни нюанса — от царевичножълто до меднозлатисто. Беше облечена в семпла, но добре ушита рокля от лавандуловосиньо кадифе, чиито цвят правеше чудеса с очите й, а естествената красота на Марджъри радваше неговите. „Ние с нея сме чудесна двойка“ — мислеше си той, като сравняваше нежнобялата й красота със своя мургав образ.
Двойка! Отвратителната причина, която лежеше в основата на този годеж, блесна като светкавица в съзнанието му.
— Вие ми обещахте — каза тя укорително с мелодичния си глас.
Той погледна отраженията им. Неговото — навъсено и бдително — контрастираше силно с невъзмутимата увереност на нейното.
— Какво съм ви обещал?
— Обещахте, че ще намерите изход — прошепна тя — взаимно приемлив и изтънчен начин за излизане от това затруднение. Сега се усмихнете, ще помислим заедно и ще изготвим план.
Похотливи асоциации изникнаха в ума му.
— Лорд Блейк!
Той се изкашля. Яката му стягаше, а устата му беше пресъхнала.
— Баща ви никога не ми е споменавал, че сте толкова принципна.
— Баща ми дори не ме познава.
Те излязоха от коридора с огледалата и влязоха в това, което той предположи, че е Хамбургската стая.
— Не ви разбирам — каза той.
— Джордж Ентуисъл никога не е проявявал интерес към бащински задължения. Но да го оставим на мира — тя пусна ръката на Блейк и тръгна към масивното махагоново барче.
— Стоплете се до огъня, ако желаете.
Това, което той желаеше, и това, което тя предлагаше, бяха различни неща, мислеше си Блейк. Топлината на огъня му беше толкова ненужна, колкото още една титла. Запъти се към камината. Щеше да подхване темата за Джордж Ентуисъл по-късно. Той чу шумоленето на поли и звънтенето на кристал зад себе си, но погледът му беше прикован на картината над камината.
Проклет да е Нептун! В центъра на необикновеното платно беше Марджъри. Колко ли още изненади го очакваха?
Хогарт, със своя ексцентричен и вълнуващ маниер на изобразяване, беше уловил управителката на пощенската станция в Бат в нейната стихия. Заобиколена от дузина млади мъже, облечени в традиционните ливреи в зелено и златисто, Марджъри царуваше като олицетворение на женското търпение, поставено на изпитание сред тази сцена на комичния хаос. Сред безброй крилати писма, носещи се като облаци дим над главата й, и пълзящи под нея колети, които се изплъзваха от ръцете на изпълнено с решимост момче, стоеше Марджъри с нежната си кожа с цвят на слонова кост и коса, уловила лъчите на обедното слънце.
Блейк стоеше като омагьосан и поглъщаше с поглед всеки детайл. Фонът представляваше стена с прегради за писма, в които имаше такива с миши уши, волски муцуни и магарешки опашки. Той се изсмя силно.
— Харесва ли ви?
Тя застана до него с по една чаша в нежните си ръце и поруменели страни.
Той се усмихна, но не можеше да се каже дали в отговор, или на картината.
— Наистина много ми харесва — пое предложеното питие и докосна чашата си до нейната. — За управителката на пощенската станция в Бат.
— Благодаря — тя отпи от брендито, а погледът й се плъзна по картината.
— Начинът, по който Хогарт е изобразил Боу на картината, е много оригинален. Между другото, той я ненавижда — тя сниши глас и с тон, наподобяващ Неш, заяви: — Казва, че снижава положението му.