Блейк огледа портрета още един път.
— Идвам за пръв път и никога не бях срещал Боу преди. До военния кораб, който аз наричам свой дом, достигат малко клюки. Трябва да ми обясните положението му.
— Ето, вижте — тя посочи образа, наподобяващ Неш с перука, който държи разгънат, твърде къс пергамент, съдържащ редове с дребни завъркулки. — Това е пародия на списъка на неговите „Правила на Бат“ — а после добави свенливо: — Той наистина е измислил много правила за пристойно държание — прекалено много, за да се съберат в този малък пергамент.
„Винаги ли се съвзема толкова бързо“ — чудеше се Блейк.
— Съблюдавате ли ги всичките? — надяваше се, че тя няма да спазва ничии правила, освен тези на Блейк Честърфийлд.
— До последната буква. Управителката на пощенската станция трябва да бъде безупречна.
— Хм — той протегна ръка и докосна бузата й. Тя се дръпна назад. — Безупречна и недостъпна? — попита той.
Тя въздъхна, остави чашата си на полицата над камината и сключи ръце в гънките на полата си.
— Ако ми кажете защо баща ми ви изнудва — каза тя сериозно като капитан в очакване на бунт, — сигурна съм, че ще можем да го надхитрим — тя го гледаше право в очите, а в тях се четеше болка. — Правила съм го и преди.
Блейк се вледени. Господи, тя беше толкова пряма и умна, но беше обречена на провал, защото Джордж Ентуисъл държеше всички карти.
— Този път е невъзможно — каза той меко, а сърцето му лудо заби. — Сключили сме договор. С вас ще се оженим. Примирете се с факта, че ще станете моя съпруга.
Тя сякаш не го чу.
— Не можех да си позволя да ви поставя в неудобно положение пред всички онези хора в Залата за пиене на минерална вода. Истина е, че той не може да ме накара да се омъжа. Нито вие. Нито който и да е.
— Той, изглежда, мисли, че може.
О, той наистина можеше! Блейк беше сигурен в това. Тя взе чашата си, отпи и каза с извиняващо се изражение:
— Но той не е мой опекун. Отказа се от това свое право преди години.
В Блейк се бореха шокът и смущението.
— Но той е ваш баща и мой господар.
— Това е без значение.
— Тогава кой е ваш настойник? — попита Блейк, като отвърна на любезността й с търпение. Той щеше да се споразумее със самия Дейвид Джоунс за ръката на тази жена.
— Кралят, докато стана на тридесет и пет, или докато се омъжа — а като се усмихна широко, добави, — или докато умра.
— Кралят на Англия?
— Разбира се.
Блейк въздъхна облекчено. Сякаш слънчев лъч беше проникнал през смразяващия североизточен вятър.
— Чудесно — каза той. — Нямаме основание да се тревожим. Първи април изглежда хубав ден за сватба.
— Не се правете на глупак — каза тя бавно и ясно. — Кралят никога няма да приеме баща ми, камо ли да подпише документ по негова молба.
— О, но ще го направи по моя и ние не бива да се бавим, тъй като аз толкова много желая да се оженим.
Тя плесна с длан полицата над камината. Искри на гняв проблеснаха в очите й.
— Това е абсурдно. Та вие пет пари не давате за мен. Моят живот и бъдеще са свързани с Бат, вашият… с друго място. Освен това аз бих била най-лошата маркиза.
— Това ще се промени, когато се оженим и… от вас ще излезе чудесна маркиза.
— Вие, изглежда, не ме слушате — тя пристъпи към него. Полата й докосна леко коленете му. — Кралят никога не би ми противоречил за това.
— Така ли? — попита Блейк весело, като се бореше с желанието да разплете плитката й и да зарови пръсти в буйната златиста коса. — При нормални обстоятелства бих се съгласил, но случаят не е такъв.
Тя се засмя. Смехът й му напомни шума на водопад.
— Вие сте син на херцог, но какъв сте на краля на Англия?
Победата, пълна и дълго чакана, опияни Блейк.
— Негов кръщелник, маркизо, неговият любим кръщелник.
Лицето й побеля като шия на чайка. Тя се бореше да запази самообладание като кочияш с впряг от своенравни коне. И успя. „Възхитително“ — помисли си Блейк. Изпусна само една лека въздишка. Точно когато отвори уста да заговори, икономът влезе в стаята.
— Извинете, милейди. Пощата от Лондон току-що пристигна.
Спокойствието, с което бяха изречени думите, контрастираха с тревогата в очите на Мерлин. А горната му дреха беше опръскана с кръв.
ТРЕТА ГЛАВА
„Посетителите и гражданите на Бат няма да стават жертви на разбойници и джебчии, ако бандитите бъдат окачвани на бесилото на Уилтшър Хил.“
Страхът накара Марджъри да замръзне на място. Тя гледаше ужасена Мерлин, който сваляше кървавите си ръкавици. Като пое дъх, тя попита, треперейки: