— Таг ли е пострадал?
Мерлин направи гримаса и отговори през зъби.
— Да, милейди. Повиках доктор Оливър.
Празната чаша се изплъзна от ръката й и се търкулна на килимчето. Тя се втурна към вратата.
— Извинете ме, лорд Блейк, но трябва да вървя.
Той я спря, като я хвана за ръката.
— Бяла сте като платно. Кой е този Таг и какво се е случило?
Повелителният му тон я ядоса. Нямаше никакво намерение да му дава обяснение сега, когато Таг беше пострадал…
— Марджъри, какво се е случило?
Не дължеше никакво обяснение на този аристократ със синя кръв, независимо чий кръщелник беше той. Още повече, че сигурно щеше да се възползва от това срещу нея. Не го беше грижа нито за проблемите й с пощата, нито за нещастния Таг Симпсън.
Тя се изскубна от ръката му.
— Не се тревожете, лорд Блейк! — постара се тонът, с който изрече обръщението, да прозвучи обидно. — Трябва да побързам.
Зелените му очи се присвиха. Отвори уста, но Марджъри не остана да чуе язвителния му отговор. Докато тя стигна до вратата, Мерлин беше вече изчезнал по коридора към източното крило. Тя повдигна полите си и се затича. Зловещи предположения измъчваха като кошмари съзнанието й: Таг, пребит от разбойници! Таг, паднал от кон! Таг, потънал в кръв и умиращ от болка!
Ужасът заседна като буца в стомаха й, а сълзите замъглиха погледа й. В края на стълбището, водещо към спалните, се хвана здраво за колоната, подпираща перилата. Една ръка я стисна за лакътя и я тласна нагоре по стълбите.
— Ще счупите красивото си вратле, ако не вървите по-бавно.
Блейк Честърфийлд!
— Какво, по дяволите, правите още тук? — каза тя грубо.
— Продължавам да водя нашия разговор, управителке на пощенската станция в Бат.
Гневът й изригна като вулкан.
— Нямам никакво време да си разменям любезности с вас! — тя очевидно не можа да се сдържи и му хвърли унищожителен поглед. Но в този момент досадникът не я гледаше и тя се обърна.
Пощальоните бяха наредени покрай горния парапет. По младежките им лица беше изписан страх, тревога и гняв. Някои от тях току-що се бяха върнали след разнасянето на сутрешната поща и бяха облечени все още в униформите си в зелено и златисто. Други бяха в работни дрехи, за да изпълнят множеството досадни задължения, които пощенската станция им налагаше. Един стон на агония наруши тягостната тишина.
— Хайде! — каза лорд Блейк. Той тръгна нагоре по стълбите, като водеше Марджъри напред. — Направете ни път, момчета. Къде е той?
Едно момче с големи очи му показа посоката. Двамата се втурнаха през вратата между редици от неоправени легла. Счупено хвърчило висеше от страничния орнаментален стълбец на кревата. В стаята миришеше на боя за обувки и тлеещи въглени. Стенанията се усилиха. Марджъри прехапа устни. Милият Таг! На шестгодишна възраст е бил едно бито и гладно дете. На четиринадесет беше започнал да става самоуверен млад мъж с чувство на отговорност. Бяха се случвали злополуки и преди, защото пощальоните винаги са били подвластни на милостта на природните стихии и хората. Таг имаше въоръжена охрана, тъй като маршрутът Лондон-Бат изискваше това. Какво тогава се беше случило?
Като се освободи от Блейк, тя започна бавно да се приближава, проправяйки си път през купища от обувки, книги и пощенски рогове. Таг не спеше вече сгушен в ъгъла. Леглото му беше на видно място в стаята. Тъй като беше най-главен, спеше в единственото легло с пухен дюшек. Когато го видя, тя извика:
— Таг!
— По дяволите! — чу се ругатня наблизо. — Стойте настрана, момчета.
Уик Търнър, Алберт Ханикоум и десетина други младежи с помръкнали от смущение очи се отделиха от леглото. Мерлин се суетеше наоколо. Марджъри се хвана за мекия дюшек и се свлече на пода. Таг се обърна към нея. Меката светлина на зимното слънце огряваше обезобразеното му лице. Едното му око беше затворено от отока, а от другото се показваше кафяв процеп. Той се усмихна, но потрепера, когато от цепнатината на подпухналите му устни започна да се стича кървава струйка. Сърцето й сякаш отскочи в гърлото.
— О, Таг!
Мерлин дойде на себе си, протегна ръка с парче мек плат и попи кръвта от раната.
— Добре съм, Мерлин — пророни Таг.
Русата му коса беше сплъстена от кръв, мръсотия и изсъхнала трева, а една буца, голяма колкото гъше яйце, се издуваше на мястото на слепоочието му. Опита да се надигне.
— Ръцете ти — изписка Марджъри, без да може да реши дали бяха сини от студа или от контузия и започна да навива внимателно ръкава му. Таг се отдръпна.
— Ръцете ти са леденостудени — каза тя. — Уик, запали огъня.
— Ще се оправя — отрони отново Таг.