— Лорд Блейк сигурно е много горд. Това момче обаче няма нищо да спечели в случая. Няма големи шансове при теб. Аз ще… ти ще се справиш с него, разбира се.
Момче? Каква обидна дума за такъв внушителен мъж.
Марджъри се засегна отново и не се замисли дали думите й щяха да прозвучат остро.
— Отнасяш се с мен като с дете!
— Знам повече от теб за мъжете и за техния начин на живот — тя отново потупа възглавничката до себе си. — Ти си твърде заета с пощата, а освен това този крадец Клод Дрюмон е на свобода. Трябваше да изпратиш шерифа на Уелс по петите му.
Тази информация изненада Марджъри.
— Откъде разбра за Дрюмон?
Ръцете на баба й започнаха отново да галят главата на кучето.
— Знам какво става в тази къща.
Марджъри изведнъж осъзна всичко.
— Тогава Лизи ти е казала също, че Блейк е заминал след Дрюмон.
— Блейк ли? Колко прекрасно! Госпожа Сърли каза, че не го заслужаваш.
Не го заслужаваше? Безсърдечните думи я нараниха.
— Мислех си, че не обръщаш внимание на госпожа Сърли — каза Марджъри, като се опита да бъде равнодушна. — Блейк ми предложи услугите си и аз приех.
— Скоро ще ти предложи и други услуги и ако не бъдеш бдителна, млада госпожице, ще откриеш, че си прекалено очарована, за да му откажеш. Такива са мошениците. Мислех, че си научила урока си от предишните ухажори — при сърдития й тон кучето скочи на пода и се настани в краката й.
Дали Блейк се опитваше да я подкупи? Марджъри се засмя. Най-вероятно е така. Но, за бога, той притежаваше дарбата да излиза от объркани ситуации. Тя все още си го представяше как се смее проснат на пода като момче, хванато да бърка в буркана с конфитюр.
— Ти го харесваш?
Това не беше въпрос, а обвинение.
— Забавен е.
Баба й изсумтя.
— Знам всичко за забавните мъже. Дядо ти, бог да успокои развратната му душа, до края се опитваше да бръкне в корсажа ми. Колкото повече хора имаше в стаята, толкова по-бърза беше ръката му.
Марджъри се изчерви от прямотата на Роуина. За да прикрие смущението си, тя се наведе и погали териера по главата. Когато се успокои, погледна към Роуина.
— Не се ядосвай, бабо, аз просто се забавлявам с Блейк Честърфийлд. Веднага щом ми каже защо татко го изнудва, ще изпратя Негова милост да си ходи заедно с Майлоу и с годежния документ.
Украсената с пръстени ръка се вкопчи около ръката на Марджъри. Жестът извика в съзнанието й хиляди мили спомени. Например денят, в който Марджъри получи първото пощенско пълномощие на свое име. Следобедът, през който я бяха представили на краля. Онази отвратителна нощ преди много години, когато се беше изложила в игралната зала на Уилшър.
— Само внимавай да не паднеш в капана на Джордж. Прекалено много те обичам, дете мое, за да мога да гледам как продължава да те унижава — тя повдигна очи към измазания с хоросан таван. — Бог знае кога ще разбере, че си напълно способна да си избереш съпруг.
— Не се тревожи, ще се пазя от Блейк.
— Сигурна съм в това, а и имаме да вършим по-важни неща — тя взе плика. — Ще го изпратиш ли на Нейна милост, преди да замине?
Усетила някакво особено неудовлетворение, Марджъри каза:
— Разбира се, но ще ти струва четири пени.
— Но това е цял обир — засмя се баба й. — За толкова пари може да стигне до Лондон — тя бръкна в една бродирана кесийка и каза:
— Ще ти дам само две пени.
Марджъри сви рамене, взе парите и се погрижи писмото да бъде изпратено.
Вечерта лежеше будна и се чудеше какво не беше наред. Беше се изправила срещу баба си, напълно подготвена да узнае причините за тази унизителна сцена в банята. Беше очаквала баба й да ги обясни и да се извини. Но Роуина не направи нито едното, нито другото. По някаква причина Марджъри беше престанала да бъде неуязвима и да успокоява баба си. Тъй като беше объркана и не можеше да спи, облече се и прекара останалата част от нощта, като сортираше пощата, почистваше стаята, в която стоеше, и се чудеше как се справя Блейк Честърфийлд. До следващия следобед, когато той се върна, тя се беше превърнала в сноп обтегнати нерви от безпокойство дали беше убил Дрюмон, или беше станало обратното.
Лицето й беше загрижено и намръщено заради него. Блейк беше сигурен в това. Той беше влязъл в конюшнята, а после в къщата през стаята за сортиране на кореспонденцията. Марджъри не подозираше за присъствието му и той използва възможността да я наблюдава.
Облечена в скромна рокля от жълта коприна, седеше в едно кожено кресло със счетоводна книга на коленете си и с молив в ръка. Лъчите на залязващото слънце се процеждаха през ветрилообразните прозорци на Хамбургската стая и я къпеха в розова светлина. „Как — чудеше се той — можеше тази интелигентна жена да бъде родна дъщеря на Джордж Ентуисъл?“ Негодникът не заслужаваше честта да бъде баща на такава прекрасна жена. Тя имаше неговия избухлив нрав и остър език, но приликата свършваше дотук.