ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
„За снобизъм, базиращ се на произхода, няма никакво място в цивилизования и просторен град Бат.“
— Лорд Блейк ми подаде пистолета си и ми заповяда да гръмна топките на Дрюмон, ако този дръвник беше направил и най-малката крачка.
Бурен момчешки смях избухна в стаята с пощата.
— Трепереха му чак ботушите на този Дрюмон — хвалеше се Алберт Хоникоум. — И хленчеше като къркач в неделя сутринта.
Незабелязана от никого, Марджъри се спря на прага, за да послуша.
Настанил се на масичката за сортиране на писма, Алберт даваше подробна и очевидно разкрасена версия за залавянето на пощенския разбойник. Групичка от по-малки момчета с прехласнати физиономии се беше скупчила около него. Алберт сви ръката си в юмрук и като мърмореше високо, го размахваше ожесточено, имитирайки удар изотдолу.
— Проснахме го, за да каже откъде идва. Марджъри се изкашля и влезе в стаята.
— Брей!
Алберт скочи на земята, публиката му се обърна и я загледа глуповато. Той наведе свенливо глава. Камарите писма и списания на пейката и празните прегради на шкафа за сортиране говореха, че той беше прекарал следобеда в повторно преживяване на приключението, вместо в подреждане на пощата в торбите. Тя го стрелна с властен поглед.
— Алберт, пощата заминава за Бристол призори, нали?
— Да, милейди. Сигурно е, както това, че кралят се казва Джордж — той грабна бързо един вързоп списания и каза: — Хайде да се хващаме на работа, момчета!
Както дивите гъски се разбягват, като видят лисица, така и те се разпръснаха към определените им секции. Писмата сякаш летяха в сръчните им ръце. Камбър Струкс — най-малкият, който беше само на девет години — пристъпи към нея с купчина писма в ръката си.
— Милейди, цялата сте нагиздена в черно и перли.
Тя се усмихна широко. Черната вечерна рокля и подхождащите й високи пантофки бяха подарък от баба й. Марджъри никога не ги беше носила. Обувките прибавяха още два инча към високия й и без това ръст. Тази вечер обаче тя не трябваше да се притеснява, че може да се извисява над партньора си за танци. Блейк Честърфийлд беше най-високият мъж, с когото някога бе танцувала.
Камбър поклати глава.
— Вие сте по-величествена от кралица в приказките!
— А вие сте истински млад ласкател, господин Стоукс.
Камбаните на абатството забиха. Момчетата спряха да работят и започнаха да броят всеки удар на глас. На двадесет и четвъртия Алберт каза:
— Ричмъндският херцог е пристигнал. Лизи ни каза.
Биенето на камбаните за оповестяване пристигането на гостите с благороднически титли беше друго правило на Боу. Но тази вечер Марджъри не можеше да присъства на церемонията.
— Камбър — каза тя, — преброил ли си писмата, които не са за Бристол? — огромните лешникови очи се втренчиха в гроздовете перли върху долната част на кадифената й рокля.
— Не, милейди — той отскочи назад. — Виж ти, току-що ги извадих от торбата за събиране на местната поща. Няма да ги изпратя пак по грешка в Лондон, обещавам.
— Какво си правил досега?
Той посочи останалите момчета.
— Алберт ни разказваше как е заловил Клод Дрюмон и е изкарал мерзавеца от шубраците. Не можел да го остави да офейка с откраднатата поща и да вземе парите от ръцете на бедняците.
Благодарността, примесена с раздразнение, заседна като буца в гърлото й. Тя щеше да отхвърли лорд Блейк, както беше постъпила и с мъжете преди него. Но не можеше да го направи веднага, не точно когато си беше създал главоболия, за да й помогне. Той беше прекалено важен, за да може да бъде прогонен така. Започна да си сваля ръкавиците. Без надзора на Таг момчетата щяха да се бавят с часове. Не можеше да включи Мерлин, защото обслужваше баба й и свещеника, който беше дошъл на вечеря.
— Пощата трябваше да е поставена в торбите, господа — тя примирено остави ръкавиците и чантичката си.
— Ще успеем, милейди — опита да се извини Алберт. — Вие идете в Уилтшър — той погледна часовника. — Шест без десет е, ще закъснеете.
— Една дама винаги закъснява, Алберт, но пощата — не.
Гъстите му вежди се повдигнаха и се събраха към средата на челото.
— Лорд Блейк каза, че ще танцувате с него. Вярно ли е?
Представата за това й повлия по особен начин. Тя се опита да преодолее смущението с решителност. Защо трябваше да се тревожи? Беше обещал да не я целува повече. В замяна на това тя щеше да се погрижи той да напусне Бат с ненакърнена честърфийлдска гордост.
— Може би ще танцувам с него.
Алберт каза: