Отиде до бюрото и написа една бележка. Като я сгъна, извика Камбър.
— Искам да занесеш тази бележка на господин Неш. Предай му я лично.
Тя се спря пред стената с палми в саксии, деляща фоайето от балната зала. Звуци от менует се носеха над сдържаните гласове и чуруликащия смях. Познати звуци. Празнични звуци. Звуците на Бат, когато се забавляваше. Марджъри тръгна през навалицата уверена в себе си. Не беше нужно да търси Блейк Честърфийлд, защото знаеше къде е. Нека той да я намери, ако имаше шанса.
Госпожа Сърли кимна официално.
— Честито, лейди Марджъри. Лорд Блейк ни информира, че скоро ще бъдем поканени на сватбено тържество — тя погледна зад Марджъри. — Нейна милост не ви ли придружава? Колко жалко. Нали така, Джорджина? — и като сви устни, се обърна към приятелката си, лейди Шеридан от Уелс. Дръпвайки назад главата си, за да погледне Марджъри в очите, лейди Шеридан отправи отговора по-скоро към гърдите й:
— Моите поздравления!
Ядът бавно започна да се разгаря у Марджъри. Как се осмеляваше този празнословен франт?
— Той е прочут шегаджия — каза Марджъри, сякаш говореше на пауна в перуката на лейди Шеридан: — Не вярвайте на нито една дума. Вие ми казахте, че Блейк Честърфийлд се е заклел да се ожени за Мериан Болингброук миналата година, ако не се лъжа.
Лейди Шеридан вдигна очи нагоре, а в тях се четеше слаба надежда.
— Бях дочула слуховете за сватбата.
— Разбира се, че сте ги чули — отговори Марджъри. Тази жена разказваше толкова неверни неща, че би могла да запомни и едно повече. — И бяхте достатъчно любезна да разпространите информацията? А сега ме извинете.
Тя кимна с глава и се отдалечи. Само в Бат благородниците общуваха така свободно с простолюдието. Под диктовката на Боу Неш търговците се срещаха с незначителни лордове, а благородниците седяха на една маса с печатари. Класовите бариери бяха заличени, а носенето на оръжие — забранено. Удоволствие и добри обноски бяха законите на деня, на всеки ден. Тя забеляза „краля“ на Бат близо до дансинга. Приличаше на истински монарх в белия си брокат и перуката с масури, стигащи почти до реверите му. Тръгна бавно към него. Светлината на свещите от кристалните полилеи искреше като дъждовни капки и осветяваше елегантната тълпа. Чисто белите стени служеха за екран, на фона на който подскачаха танцьори, облечени в пъстроцветни дрехи.
Една тъмносиня униформа привлече погледа й. Сред океана от нашити със скъпоценни камъни коприни, снежнобели дантели и ватирано кадифе, палтото, украсено със златни еполети и висящи ширити, създаваше образ на мъжко достойнство. Блейк не носеше перука, но беше събрал гъстата си черна коса на тила с обикновена панделка.
Докато той водеше графинята на Бюли в стъпките на менуета, Марджъри наблюдаваше широкия му гръб и се възхищаваше от грациозните му движения. Лявата му ръка беше поставена на кръста, а с дясната придърпваше възрастната дама близо до себе си, след което се завърташе в полукръг. Разнообразни панделки, значки и медали красяха униформата му. Четири бода с бял копринен конец се показваха на бузата му.
Мерзавец, лъжец, интригантстващ мошеник!
— Поразителна двойка, нали?
Марджъри се усмихна на Боу и пое чашата с пунш, която той й предложи.
— О, униформата е главозамайваща, но на мъжа му липсва нещо — излъга тя.
Боу извъртя очи.
— Говорех за госпожа Пепджой и адвоката Мортън.
Развеселена от комичното му изражение, Марджъри отговори:
— Джулиана би била поразителна с всеки. Не съм я виждала да носи тези сапфири преди. Може би ви е простила.
Той гледаше любовницата си с блестящи очи, в които се четеше обич.
— Тя е изключително нагла. Изпрати ми двойка кози с документ, провъзгласяващ ме за „повелител на козите“ в Бат.
— Какво направихте?
— Подарих животинчетата на кралската менажерия — захихика той — и тогава се опомних. Това беше или шега, или времето на безразличието. Тя е горда жена.
Завистта се загнезди у Марджъри. Някога беше мечтала да отдаде сърцето си на мъж, който да я обича и уважава, да се смее на шегите й, да й купува подаръци без всякакви поводи, освен заради това, че я обича. Баща й беше превърнал тази мечта в кошмар.
— Вие си подхождате много, Боу. Много сте умни и двамата.
Той скръсти ръце и като огледа поданиците си, каза:
— Ти си умна. Получих бележката ти и, както виждаш, съм ти изготвил план.
— Надявам се той да проработи — тя докосна бродирания ръкав на официалната му горна дреха. От деня, в който пристигна в Бат преди десет години, Боу Неш винаги е бил постоянна величина в живота й.