— Всичко наред ли е? — попита Блейк.
Тя се засмя пресилено и поклати утвърдително глава. Конят започна да души врата й и тя го погали по муцуната.
— Всичко и нищо. А сега бихте ли си тръгнали?
Той загреба пълна шепа овес и тръгна към коня. Тя установи, че против волята си се възхищава на Блейк Честърфийлд, на красивата му фигура с дълги стройни крака, тънък кръст, широки рамене, мускулест врат и на лицето му, което беше много по-познато за всеки англичанин, отколкото това на наскоро пристигналия хановерски крал.
Като застана близо до нея, той предложи овеса на коня.
— Кажете ми какво ви тревожи.
Тя се опита да върне отминалия си гняв, но не успя.
— Искам да напуснете Бат.
Лукава усмивка озари лицето му.
— Ще си тръгна веднага щом се омъжите за мен и заченете моя син. Дръпнете се настрана.
Раздразнена от настойчивостта му, тя се отмести назад. Той отвори вратата на отделението на коня, влезе вътре й съблече горната си дреха. Като му заговори меко, напълни шепата си със слама и започна да търка влажната кожа на кафявото животно.
— Трябва да се грижите по-добре за конете си.
— Този кон не е мой, а на съдържателя на един хан в Чепингам.
— Докато се намира във вашата конюшня, отговорността за него е ваша. Трябва да поръчате и по-добри стъпенки за възсядане.
— А вие трябва да чуете какво ви говоря. Това не е ваша работа.
— Всичко, което касае моята годеница, е моя работа.
— Отказвам да бъда ваша годеница! Няма да позволя да бъда използвана като залог между вас и баща ми!
Той се подпря с лакът на коня, обхвана главата си с длан и каза с привидна невъзмутимост:
— Ще има ли някакво значение, ако честта му се опира на баланса?
Пред нея проблесна животът й, лишен от бащинска грижа. От деня, в който научи азбуката, беше писала на нейния „папа“, като най-напред го канеше, а после го умоляваше да я посети в манастира. Всяка година на рождения й ден пристигаше писмо с малка сума пари, но бележката в плика беше написана от някакъв канцеларски чиновник, а тя нямаше къде да харчи парите. Като преглътна старата мъка, отвърна:
— Баща ми няма чест. Той не ми е дал нищо.
— Даде ви мен.
— Но аз не ви желая!
— Желаете ме, но още не го осъзнавате.
— Вие сте луд!
Блейк се наежи и ритна преградата на коня, при което животното се дръпна встрани.
— Спокойно, стари приятелю. А ако ви кажа, че той ще загуби замъка и лозята си, ако откажете да се омъжите за мен?
Години наред се беше молила за подобни обстоятелства, за нещо, което да накара баща й да си спомни за нейното съществуване. Но след всички тези годежи тя се почувства изхабена.
— Аз не съм дъщеря на роб, за да бъда разменяна за парче земя.
— Бихте могли да се противопоставите и да му позволите да загуби всичко, което му е скъпо?
— Пет пари не давам за камара камъни и винарска изба във Франция. Ако ги загуби заради облога си с вас, това не ме засяга. Ще бъда изненадана от неговата загуба все пак. Казват, че би прибягнал и до измама, за да спечели.
— Това са жестоки думи, Марджъри — каза сериозно Блейк, — той ви е баща.
Тя отклони поглед, усетила изведнъж срам. Монахините й бяха казали, че иска прекалено много от баща си. Една послушна дъщеря знаеше мястото си. О, а какво място й беше избрал баща й! Малка, тъмна стая в отдалечен френски манастир… Единствените й другари бяха възрастните монахини, една своенравна коза, няколко пиленца и дореста кобила с подходящото име Огнена. Тя беше кръстила дърветата и скалите с човешки имена, представяйки си, че й бяха весели приятели. През пролетта ги окичваше с венчета от маргаритки и им благодареше за това, че я бяха провъзгласили за „царица на пролетното тържество“. Разказваше им до вечерта за своята самота.
— Ето — каза той, като й подаде носна кърпичка. — Избършете си очите.
Не беше усетила сълзите и докато те се стичаха горещи по бузите й, отново се запита какъв ужасен грях можеше да извърши едно малко момиче, за да заслужи такова самотно детство. Големият й грях беше извършен много години по-късно, тук, в Бат, сякаш беше ирония на съдбата. Прегърнаха я две силни ръце и преди да успее да се противопостави, той я притегли към себе си.