— Колко оригинално. Един от шестте ми ухажора казваше същото.
ШЕСТА ГЛАВА
„Благородник, който измами изискана дама, не стои по-високо от съществото, което едва намира нещо за ядене.“
Усамотена в кабинета си на горния етаж, Марджъри разглеждаше проекта за пощенската кола — лъскаво превозно средство с високи колела, теглено от четири коня и предназначено за бързо разнасяне на пощата. Чертежът извика в съзнанието й образа на бързовъртящи се колела, бягащи коне и хълмистия пейзаж на Уилтшър, преминаващ бързо като в мъгла. Но засега летящият файтон беше безнадеждно прикован към правоъгълен лист хартия.
Другите управители на пощенски станции обявиха идеята й за глупава. Те казваха, че пощенски файтон, пътуващ между Лондон и Бат, щял да заседне в калта или щяло да му се счупи колело, преди да стигне Брентфорд — първата от единадесетте спирки. Имаха донякъде право, защото пътят беше някога прекалено изровен, за да може да се пътува бързо по него. Дори и на големи карети, теглени от най-бързи коне, им бяха нужни три дни, за да пристигнат в Бат.
Фелдмаршал Уейд беше променил това положение, когато нареди да павират шосето. Сега Марджъри можеше да си позволи файтона. Боу беше събрал парите за настилката на Големия път за Бат, а Марджъри беше убедила Уейд да ръководи работата. В най-скоро време файтонът щеше да напусне чертожната дъска и да се понесе по пътя към Бат. Щеше да е нужно малко повече време, за да стигне пощата до Бат с кола, отколкото с кон, но сигурността и печалбата, която това превозно средство предлагаше, щеше да компенсира закъснението.
Изпълнена с гордост, че пое инициативата, и с увереност, че идеята скоро щеше да се превърне в реалност, Марджъри проследи тънките линии на чертежа на пощенската кола. Представи си и четирима пътника в нея. Пътните им такси щяха да покриват разходите за храната и настаняването на допълнителните коне в конюшни. Таг, Уик и Албърт щяха да бъдат обучени за кочияши. Те бяха умни момчета, с чувство за отговорност, и щяха да се научат, но кой щеше да ги обучава?
Марджъри Ентуисъл щеше да бъде обявена за рационализатор заради нововъведението. Никой нямаше да критикува управлението на станцията. Дори и баба й. Представи си изненадания поглед на Блейк Честърфийлд, когато чуе за нейното постижение. Не трябваше да иска одобрението му, но го искаше, както беше желала целувките му в конюшнята. Едно вълнуващо чувство на очакване я беше изпълнило предишната нощ. Изпълни я и сега. Спомни си меките му устни, нежните думи и жестове. Сега сякаш отново усети ръцете му да я милват, да я подкрепят, когато се почувства безпомощна в прегръдките му. Той беше запалил страстта й и я беше подготвил за любовта си, беше целувал гърдите й и изрекъл примамващи обещания за деца. Подобно на Ромео, завладян от любовта си към Жулиета, Блейк я беше взел в обятията си и понесъл през двора. Беше я изправил очи в очи с оскърбената й баба и зяпналия от изненада свещеник.
Споменът стана горчив. Марджъри потрепера, като си помисли колко близо беше до отдаването, до опозоряването си, до пожертването на бъдещия си живот и планове.
Измамник! Блейк Честърфийлд навярно беше прелъстил повече жени от Чарлз II само защото последният крал от династията на Стюартите не се беше осмелил да се насочи за нови завоевания към колониите. Марджъри нямаше да стане жертва за един безсърдечен мошеник, който криеше някаква ужасна тайна и беше влязъл в безчестен съюз с баща й. Тя почти беше влязла в капана на Блейк Честърфийлд, но никога повече нямаше да се поддаде. Беше се опитал да я омагьоса дори и в шивашкото ателие. Изглеждаше толкова искрен, когато признаваше вината си за случая в конюшнята, но това не го беше възпряло да възобнови опитите си да се ожени за нея.
От практичност тя беше приела жеста му за пелерините, защото момчетата имаха нужда от топли дрехи, но разбираше същността на този жест: подкуп. „Трябва Да му се признае оригиналността“ — мислеше си тя, защото никой от останалите й ухажори не беше пробвал такава хитра тактика и не беше проявявал такава щедрост. Всички те бяха просто признавали любовта си към нея. Познаваше баналната декларация веднага щом я чуеше.
На вратата се почука.
— Влезте.
Влезе Мерлин, с приятна усмивка и бяла престилка над черния си костюм на иконом. В ръцете си държеше сребърен спиртник за приготвяне на ядене и почернял парцал.
— Съжалявам, че ви прекъсвам, милейди, но Нейна милост желае да ви види в Хамбургската стая.
Първата реакция на Марджъри беше да откаже. Беше скалъпила обяснението за падането си на леда, водена от срама и нуждата да остане сама. Тъй като беше затрупана с работа, беше отказала да се храни с Роуина и да я придружава до банята. Не страхът беше накарал Марджъри да откаже, а новата необходимост от усамотяване. Но рано или късно тя трябваше да отговори на въпросите на баба си.