Мерлин се изкашля.
— Тя е в добро разположение на духа — при тези думи Марджъри се изчерви от смущение. — Ако това ви интересува, така е.
Тя се усмихна. Сигурно Мерлин знаеше, че се беше изложила с Блейк Четърфийлд. На Хартсанг скуеър клюките се носеха бързо като чумата. Но докъде ли беше стигнала тази? Сигурно чак до Уестминстър.
— Благодаря ти, Мерлин. Предай й, че ще бъда там веднага.
— Както желаете.
Тя понечи да излезе от стаята, но се спря от камбанния звън, който се носеше от църквата. Обърна се, тръгна към прозореца и погледна към улица. Камбаните на абатството продължаваха да бият.
— Двадесет и четири пъти — каза тя замислено. — Кой е нашият височайш гост, Мерлин?
Лицето й беше притиснато толкова плътно към прозореца, че стъклото се замъгли от дъха й.
— Не мога да разпозная още герба на вратата на каретата, но кочияшът се вижда. Носи черна шапка с дяволски червено перо. Трябва да е някой от херцозите Стюърт.
Сега Марджъри разбра. Принцът на Уелс беше казал, че най-хубавият кочияш в Англия е този, който носи най-ярките и натруфени шапки. Дали лорд Блейк не беше извикал баща си в Бат?
— А, сега вече мога да го видя — Мерлин се обърна към нея и като се усмихна извинително каза: — Това е каретата на Честърфийлдови. Брат ми е вътре.
Марджъри се отпусна с облекчение.
— Изглежда, че лорд Блейк възнамерява да остане по-дълго в Бат.
Мерлин кимна утвърдително с глава.
— Същото каза и този Евърсън.
— Изненадана съм. Къде видя Евърсън?
— Ами тук, само преди няколко минути, лейди Марджъри. Идваха с лорд Блейк.
— Лорд Блейк е бил тук? Защо? — попита тя, като трепна.
Той се намуси.
— Не бих могъл да знам. Според Лизи Негова милост се е отбил в пощенската стая и е попитал за „господаря“ Таг.
— Лизи спомена ли други подробности във връзка с посещението?
— Само, че срещата е била кратка. Каза също, че лорд Блейк е разговарял твърде тихо с „господаря“ Таг и тя не могла да чуе нищо — после добави развълнувано, — но аз бих могъл да повикам господин Таг, ако желаете.
Явно любопитството също глождеше Мерлин. Като началник на прислугата и готвачите, той беше посветен във всички домашни клюки в Хартсанг скуеър. Единствено пощальоните бяха извън неговата власт.
— Не, не го викай — каза Марджъри. — Ще поговоря с него, преди да тръгне за Лондон.
— Както желаете, милейди. Да тръгвам тогава.
Той се поклони и излезе от стаята. Марджъри сви на руло чертежа и го мушна в коженото му калъфче. Потърси новата си чанта, но тъй като не я намери, постави го в старата си кожена торбичка. Подреди бюрото си и върна камарата със счетоводни книги в библиотеката. На следващия ден трябваше да започне досадната проверка за сметките от пощенските разписки от последната година, за да може да подготви годишните такси, които трябваше да предложи на пощенския инспектор. Отново щеше да спечели отстъпка. Критиците й можеха да си намерят друга жертва. Проклет да бъде Тобаяс Пондз!
Освободена от грижата за конкурента си, Марджъри тръгна надолу по стълбите. Но когато видя баба си, подозренията й се изостриха като тръните на боровинков храст. Роуина лежеше изтегната на канапето и барабанеше нервно с пръсти. Беше загледана в камината, а топазите на огърлицата й, големи колкото палци, улавяха светлината на огъня и проблясваха като миниатюрни слънца. Беше облякла рокля от златисто кадифе над бяла атлазена фуста, обшита със златни нишки. Като си придаде весело изражение, Марджъри каза:
— Какво те кара да потъваш в дълбок размисъл, бабо? Роуина разпери ръце и потупа мястото до себе си.
— Марджъри, скъпа, ела и седни тук. От цяла вечност не сме пили заедно какао.
Тъй като беше подготвена за укор, на Марджъри й се искаше да откаже. Но по нищо не личеше баба й да таи някакви осъдителни мисли за държанието й с лорд Блейк. Защо беше така?
— Седни и отпусни клетия си, наранен крак.
Баба й беше повярвала на измислицата за подхлъзването на леда. Сети се, че трябваше да накуцва.
— Наистина съм добре. Не съм пострадала ни най-малко.
Роуина изви устните си в усмивка, наподобяваща тази на търпелива гувернантка.
— Така казваш ти, но аз накарах това момче Ханикоум да посипе тротоара с пясък като предпазна мярка.
Марджъри каза леко обидено: