— Накарала си Алберт? О, бабо, та той е прекалено зает за такава задача. Можеше да я изпълни Камбър или някое от по-младите момчета.
Лицето на баба й застина в нацупена гримаса.
— Опитах се само да помогна. Прекалено стара съм, за да различавам едно момче от друго. Едно време пощата се нуждаеше само от шепа работници, и то възрастни мъже при това.
— Бабо, това е…
— Съгласна съм с теб, скъпа — прекъсна я тя, — но това е без значение. Да бъдеш управител на пощенската станция в Бат, изисква усилена работа и пълно отдаване. Хората не разбират нищо от това, но аз разбирам. В края на краищата нали и аз самата я управлявах — тя започна да рови под полите си и откри новата чанта на Марджъри.
— Откъде взе това?
— Мерлин ми я донесе от кабинета ти, докато ти все още спеше — каза Роуина със самодоволна усмивка. — Ако нещастните ми стари крака можеха да се изкачат до там, щях да си я взема сама.
— Но тя е моя — обиди се за миг Марджъри.
— И е много практична също. Виж какво съм направила. Толкова се разтревожих за крака ти, че ти спестих обикалянето. Виждаш ли? — тя извади купчина писма. — Наех карета и събрах пощата от херцозите на Кливлънд, Кингстън, Ричмънд и няколко други. Всичко е тук — писмата на всички херцози в Ват.
Баба й знаеше, че Марджъри събираше пощата от всички в къщите на херцозите, а не само от самите благородници.
— Да ми се подиграваш ли се опитваш? — попита тя смутена.
— Аз? — Роуина притисна писмата към гърдите си. — Каква подигравка има в това, че се опитвам да помогна? Какво се е вселило в теб? Спазвах твоите правила. Ти беше тази, която реши да взема пощата лично от височайшите жители, ако, разбира се, те се окажат херцози или склонни да плащат допълнително такса за услугата.
Когато Марджъри започна да прави обиколките си, Роуина беше възразила остро.
— Момчетата се нуждаеха от ботуши и книги — каза Марджъри в своя защита. — За това използвах парите.
— Разбира се, че така беше, а ти винаги си била хитър предприемач и свали отговорността от плещите ми.
— Но ти никога не си купувала пелерини за пощальоните — каза Марджъри.
— Те си имаха собствени. Колко разумно от твоя страна да не се отбиваш у херцога на Кливлънд точно сега. Нямам нищо против да отида там вместо теб. Как върви финансовата ревизия?
Марджъри отбягваше да се отбива у херцога, защото Блейк беше отседнал там.
— Сумите премрежват погледа ми — отговори тя разсеяно.
— Ще имаме ли печалба през последната година?
— Разбира се. Очаквам почти десет хиляди лири.
— Боже, боже! — възкликна Роуина задъхано, като постави кореспонденцията и торбичката в скута на Марджъри. — Свършила си хубава работа, почти толкова хубава, колкото и аз вършех — после добави строго: — И си водила стриктно документацията, за разлика от управителите на пощенски станции в някои райони, които бих могла да назова. Лизи казва, че замисляш пощенска кола. Кога ще започне работата по изработването й?
Марджъри реши, че тревогата заради уязвимостта й пред Блейк Честърфийлд е била причината да се усъмни в искреността на баба си. Тя само се опитваше да й помогне. Затова нетърпеливо се включи във вълнуващата я тема за пощенската кола.
Точно когато Марджъри свърши разказа си, Таг влезе в стаята. Беше облечен в кожени панталони за езда и златисто-зелената ливрея. В ръцете си държеше един току-що излъскан пощенски рог и закърпена вълнена пелерина. Марджъри се натъжи, когато видя жълтеникавата следа от контузията около едното му око и тънката розова линия, разцепваща устната му. Надяваше се, че нямаше вътрешни контузии. Таг се нуждаеше от цялото доверие, което можеше да получи.
— Извинете, милейди, но можете ли да ми отделите минутка? — той извади от джоба си няколко плика.
— Какво е това? — попита го тя.
— Писмата на лорд Блейк.
— Ела, Таг — каза Роуина. — Навън е ужасно студено. Изпий чаша какао.
Той започна да премигва, като я гледаше така, сякаш му говореше на гръцки.
— Ела, Таг, настоявам! — заяви тя. — Току-що си станал от болничното легло.
Той се приближи колебливо.
— Много мило от ваша страна, Ваша милост, но трябва веднага да тръгвам за Лондон. За там трябва да заминат тези писма, но още не съм ги отбелязал в книгата, лейди Марджъри.
Защо баба й не беше взела писмата на лорд Блейк? Дали ги беше отказала? Това беше необичайно, защото тя обичаше да знае кой на кого пише. Блейк беше донесъл писмата си сам.
— Благодаря ти, Таг. Аз ще ги впиша в главната книга — предложи Марджъри.
— Ще ги опаковам заедно с останалите — каза Роуина, като грабна писмата от полата на Марджъри и протегна ръка към Таг.