— Марджъри — каза той, като взе ръката й отново, — ще станем повече от приятели. Ще бъдем мъж и жена.
— Не. Няма да се омъжа по заповед на баща ми.
— А ще се омъжите ли по моя заповед?
— Не.
— А какво ви повелява сърцето?
— То е безразлично.
Веждите му се повдигнаха и тя разбра, че се канеше да я предизвика.
— Знам какво ще кажете, Блейк Честърфийлд, но това няма да стане.
Той се усмихна и очарователната трапчинка отново се появи.
— Какво исках да ви кажа?
Марджъри овладя силното биене на сърцето си.
— Че ще ме изнасилите тук, веднага, ако откажа да се омъжа за вас.
— Грешка. Канех се само да ви попитам дали предпочитате графитен молив или перо.
— Молив — отговори му весело. — И си облечете горната дреха.
— Разбира се. Обещавам ви, че няма да ви изнасиля преди десерта.
След като тя написа бележката, а той нареди да я предадат, Блейк я поведе към трапезарията, чието пространство бе запълнено от безкрайно дълга маса от полирано дърво. Единственият свещник осветяваше два комплекта прибори и чаши в двата й края. Марджъри си спомни последния път, когато беше в тази стая като гостенка на херцога на Кливлънд. Сякаш още чуваше задъхания смях на баба си, която укоряваше всички мъже за това, че я бяха изтощили от танци. Седмица по-късно злополуката беше прекратила завинаги танците й.
— За какво си мислите? — попита лорд Блейк, като дръпна назад стола й. — Изглеждате толкова замислена.
— Мислех си за това, колко много обичаше да танцува баба и как се забавляваше преди.
Той направи знак на Сенфорд да се оттегли. Когато икономът излезе, Блейк взе чинията си и сребърните си прибори и се премести на другия край на масата до нея. Седна и наля вино.
— Какво й се е случило?
— Преди пет години ловджийският й кон се спря изведнъж и я хвърли на една каменна плоча. Счупи си крака и таза.
— Дивеч ли гонеше?
— Не. Това се случи в Прайър парк, където Ралф Елън беше устроил пикник и лов. По онова време още го правеха.
— Мъчно ми е за нея. Тази сутрин обаче изглеждаше съвсем добре и почти не куцаше.
Предишният силен гняв на Марджъри заради случката с баба й се стопи и се превърна в съжаление.
— Топлата вода от изворите й помага, ако ходи там всеки ден. Понякога куца повече от друг път, а през зимата е най-зле.
— Кливлънд се кълне, че някога е била „кралицата“ на Бат.
Спомените се завъртяха в съзнанието на Марджъри.
— Беше наистина. В Хартсанг скуеър се играеха пиеси, устройваха се маскаради и вечери, които траеха до късно — образите се забавяха, избледняваха и се превръщаха в мрачни картини. — Смеехме се на всяко нещо, играехме комар и се обзалагахме и за най-дребните неща.
Веждите му се повдигнаха въпросително.
— Вие? Боу ми каза, че някога сте играли хазарт.
— Повече не го правя — каза тя, изпълнена с угризения.
— Заради недъга на баба ви ли? Защо трябва това да променя отношението ви към комара?
Той отчасти се досети. Нека да си мисли каквото си ще, защото тя нямаше никакво намерение да разкрива мислите си по този въпрос. Те бяха прекалено лични, прекалено болезнени. Беше му казала част от истината и това бе достатъчно.
— Нямам пари, за да играя — тя вдигна чашата си. — За какво ще вдигнем тост и за кого? Може би за баща ми, който замисли тази среща?
Той й каза с дълбок, настойчив глас:
— Не. Вашият интелигентен ум се затваря като капан при споменаването на името му — а като се усмихна, продължи: — Нека да вдигнем тост за новата пощенска кола! — той докосна чашата си до нейната. — И за умната жена, която я замисли.
Мрачните й мисли бяха сякаш задушени от някаква пелена от наслада.
— На мен само ми хрумна идеята.
— Помислете добре. Вие не се страхувате от прогреса, нали? — попита той над ръба на чашата си.
— Разбира се, че не. Щяхме още да живеем в пещери, ако някой не беше измислил оръдията на труда, думите и всичко останало.
— Точно така.
Когато беше сервирана рибената супа и икономът отново излезе, Марджъри попита:
— Липсва ли ви морето?
Лорд Блейк въздъхна леко със замечтан поглед.
— Някои неща ми липсват много, без други бих могъл да изживея три живота.
Тя остави лъжицата.
— Какво ви липсва?
Той разбърка разсеяно супата си.
— Липсва ми небето, толкова лазурно и синьо от край до край на хоризонта, че изпълва душата с ведрина. А нощите много често са толкова ясни и съзвездията — толкова ярки, че можеш да протегнеш ръка и да хванеш Голямата мечка и да отпиеш от нея.
Печалната нотка в гласа му я изненада.
— Звучи чудесно.
— В много случаи е наистина така.