— Това не беше заплаха, а обещание.
— Ще видим.
Те успяха да поддържат учтив разговор през време на цялата вечеря, състояща се от дванадесет блюда, но за съжаление, предишната непринуденост на Марджъри беше изчезнала. Той разказа историята на своя кочияш — как беше успял да спечели богата благородничка за съпруга на сина си. Тя на свой ред разказа една история за Мерлин и Майлоу.
Докато сервират бадемовия крем, Боу Неш пристигна. Като държеше бялата си шапка в ръка, „кралят“ на Бат каза:
— Нейна милост каза, че лейди Марджъри е останала да вечеря тук и ме помоли да я изпратя до дома й.
Блейк се прозина.
— Да, тази вечер беше прекалено дълга.
Като се престори на изморена, за да прикрие разочарованието си, Марджъри се отказа от десерта и си тръгна с Боу. Един час по-късно потъна в неспокоен сън.
Като се събуди на следващата сутрин, откри сребърен поднос на нощното си шкафче. Вдигна капака и видя порция от бадемовия крем с малинов сок. По-късно през деня, когато правеше обиколките си, върна чистата купа на лорд Блейк.
— Как внесохте това в стаята ми? — попита го тя.
— Сам го донесох.
— Никой не ви е видял.
Като се усмихна кавалерски и я целуна по носа, той каза:
— Бях много предпазлив.
— Забранявам ви да правите повече това!
Той я изгледа така, сякаш искаше да каже, че можеше да нахлуе и завладее Франция, ако му харесаше идеята. На следващата сутрин тя откри една скица, подписани с инициалите БАЧ, красиво изписани и оградени с шеврон — емблемата на Честърфийлд.
СЕДМА ГЛАВА
„Дами, които се явяват в обществото в неизискан вид, не могат да очакват опити за сближаване от страна на господата.“
Подредените като ресни шушулки капеха от покрива в приспивен ритъм. Те бяха толкова примамливи, че й бяха нужни усилия, за да откъсне очи от тях.
Погледът й се насочи към бюрото и нещата върху него. В центъра се намираше купчината с разписания за кралската поща, като всяко едно беше различно за отделните пощенски станции в нейния район. За обществеността разписанията бяха полезни, а за разбойниците представляваха планове за обири. Същия ден тя трябваше да предостави на Тобаяс Пондз оригиналите, за да бъдат напечатани, а после — разпространени из целия район. Стисна зъби при мисълта, че работеше в съдружие с нейната Немезида, но Тобаяс беше наел най-добрия гравьор в Бат, а тя беше отказала да се примири с по-некачествена работа заради собствените си пристрастия. От дясната страна на разписанията лежеше абсурдната скица на Блейк Честърфийлд. В стил, наподобяващ на Хогарт, Блейк беше нарисувал някакво подобие на Марджъри, отпусната в леглото си с разпилени коси, устните й бяха уловени в усмивка на пълно блаженство, а очите преливаха от екстаз.
През нея премина страх — ръката й се разтрепера, а хартията зашумоля, тъй като погледът напомняше на Джулия Пепджой, когато се заглеждаше в Боу Неш с мисълта, че никой не я наблюдава.
Подобно на тежък товар, легнал на сърцето й, горчивината се загнезди у Марджъри. Как се осмеляваше да я рисува в такава скандална поза? Тя се беше надявала един ден наистина да гледа с подобна страст и любов някой мъж, но той щеше да бъде преданият съпруг, когото сама щеше да си избере, а не раболепен слуга на баща й. При мисълта за баща си тя сграбчи рисунката и я смачка, а после я изхвърли в кошчето за боклук до бюрото си. Като се поуспокои, насочи вниманието си към други предмети пред нея — към отговора на госпожа Керолайн Шарп, адресиран до лорд Блейк. Таг беше донесъл писмото на Марджъри веднага щом се беше върнал от Лондон.
Описанието на дребната жена и на неочакваната й реакция, предизвикана от съобщението на Блейк, не излизаха от ума й. Тази безочлива проститутка! Ухаещият на люляк плик, адресиран със завъртулки, характерни за почерка на гувернантка, заинтригува Марджъри. О, тя със сигурност щеше да предаде писмото заедно със собственото си съобщение.
Вратата рязко се отвори. В стаята влезе Тобаяс Пондз. Малко хора се осмеляваха да дойдат в този отдалечен ъгъл на горния етаж на къщата. Това беше нейното царство и мразеше да я обезпокояват тук.
— Добър ден, Марджъри.
Тя закри бързо писмото с ръка и го мушна в едно чекмедже.
— Няма ли някога да почукате?
Той мушна една кожена папка под мишницата си и започна да сваля ръкавиците си.
— Не е необходимо да криете любовните си писма от мен, скъпа моя — каза той с фамилиарност, която винаги я измъчваше, дори и след шест години. — Това е ирония, не мислите ли?