— Здравейте, Марджъри.
Евърсън застана помежду им.
— Може ли да взема пелерината и ръкавиците ви, милейди?
— Това не е официално посещение. Но, както и да е, вземете ги.
Тя остави чантата си на един стол. След като подаде пелерината с качулката и ръкавиците си, каза:
— Моля да ни извините, Евърсън, но бих искала да разговарям насаме с господаря ви.
Сетивата на Блейк се изостриха. Каква хитрост се таеше зад прекрасните й очи? Той я огледа изпитателно. Тя имаше чудесен вкус към платовете и избираше модели, които подчертаваха необичайния й ръст. Днес носеше лъскава колосана памучна материя в нюанс малко по-червеникав от оранжево. Разцепена в кръста, както беше модата, полата разкриваше фуста от жълт атлаз, която подхождаше на бухналите ръкави. Без панделки, фестони или сложна бродерия, роклята подчертаваше красотата й, без да я засенчва. Корсажът с квадратно деколте разкриваше изящната линия на костите около врата й и намекваше за сочните форми на гърдите й.
Той си помисли, че едно бижу би изглеждало добре там, сгушено между гърдите й. Усети топла вълна, като си припомни формата на зърната и усещането, което оставиха в устата му.
— Гладен ли сте, милорд? Да донеса ли чай?
Сарказмът на Евърсън откъсна Блейк от похотливите му мисли. Но го предупреди също за очевидността на желанието му.
— Да.
— Не си правете труда заради мен — каза тя с прямота, която изчерпваше търпението на Блейк. — Това, което имам да казвам, няма да отнеме много време.
Когато вратата се затвори зад Евърсън, Блейк разбра, че слугата нямаше да се върне.
Марджъри посегна към пощенската си чанта. С грациозно движение, което навярно беше правила хиляди пъти, тя натисна катарамата и повдигна кожената каишка.
Той се загледа в косата й, лишена от пудра и прибрана в плътно златисто руло, което изглеждаше прекалено тежко за нежната й шия. Забеляза, че отново не носеше никакво украшение, а само една панделка и се зарадва, че тя нямаше нужда от никакви бижута. Един ден обаче той щеше да й подари известното колие от честърфийлдските диаманти. Тези скъпоценни камъни щяха да я накарат да полети в ръцете му, така както думите не бяха успели.
Тя му подаде едно писмо.
— Пощата ви, милорд.
Нежеланият аромат на люляк стигна до ноздрите му. В своята замаяност той позволи на бъдещата си съпруга да постави в ръката му писмо от бившата му любовница. Милостиви свети Криспин, колко по-странно щеше да става това ухажване?
Подобно на някакъв моряк новак, хванат да пуши в отделението за барута, Блейк натъпка осъждащото го доказателство в джоба си.
— Благодаря — промърмори той. Протегнала ръката си, тя се усмихна прекалено нежно и каза:
— Четири пени, милорд.
Значи беше решила да изпълнява ролята си.
— Вие сте дръзка, Марджъри.
— И какво от това? А вие сте особен тип.
— Какво искате да кажете с това?
— Няма значение. Четири пени, моля.
— Четири пени за какво? — попита той.
— За пощенските разходи.
Блейк се почувства като глупак и възрази:
— А не бихте ли приели една целувка вместо това?
Усмивката й помръкна, а изящните й ноздри се разшириха.
— Не ставайте многословен. Писмата от и за вашата любовница са си лично ваша работа, а събирането на пощенските такси е моя.
Срамът охлади желанието му за флиртуване.
— Извинете.
Взе една златна монета от бюрото и я постави в ръката й.
— Две гвинеи? Но аз нямам да ви върна ресто — каза тя. Той затвори нежно пръстите й около монетата.
— Използвайте рестото, за да платите за пощенската кола — „И за компенсация на това, че се държах като простак“ — помисли си той. Кога щеше да се научи как да се държи с тази жена?
Тя погледна монетата за момент, а след това поклати глава.
— Не, не мога да я приема. Изпратете я на госпожа Шарп. Тя и синът ви се нуждаят повече от нея, отколкото аз… особено сега, когато сте им обърнали гръб.
Ужасен от упрека в гласа й, Блейк отговори:
— Не съм си помислял, че ще стигнете дотам, да четете чужди писма. А Робърт не ми е син.
Тя се изправи и направи крачка към него. Приятният аромат на лавандула заличаваше всяка следа от този на люляка.
— Не съм чела писмата ви, Блейк Честърфийлд. Никога не чета нечии писма освен собствените си. Таг връчи писмото ви лично. Той ми каза, че госпожа Шарп е плакала, а после се е смяла, защото вие сте прекратили отношенията си с нея. А какво искате да кажете с това, че онова момче не е ваш син?
„Не губи търпение — каза си Блейк. — Тя е свикнала да защитава беззащитни деца.“
— Момчето е на пет години, а аз… познавам госпожа Шарп само от година-две. Въпреки това се бях погрижил за обучението му. Сигурен съм, че за това пише в писмото си.