— Тогава каква е идеята ви? Как ви накара да се замесите в това?
Това можеше да й каже. Взе документа от ръцете й и го хвърли леко на безопасно място върху бюрото на Кливлънд. Успокоен, че маневрата му беше успешна, той каза:
— Идеята ми е в това, че ние не се познаваме. Вие сте една интелигентна жена, а аз съм доста хитро джудже от скандинавските приказки — като видя усмивката й, той побърза да продължи. — Нашето ухажване е подложено на изпитания. Проверете дали няма да ме харесате.
— Въпросът не е в това, че не ви харесвам, Блейк. Не мога да се омъжа за човек, който се опитва да ме излъже.
— Как мога да разбера дали аз мога да ви вярвам?
— Не можете.
— Готов съм да поема риска. Хайде да започнем, като отидем във вторник вечерта в залата на Симпсън.
— Не мога — каза тя и започна да подрежда фигурките на войниците върху полицата над камината. — Трябва да се срещна с господин Неш и фелдмаршал Уейд.
— Тогава да отидем в Уилтшър в сряда вечерта.
— Съжалявам, но трябва да отидете сам. Налага се да придружа Алберт до Бристол и няма да се върнем до четвъртък.
— Това са само извинения.
— Не са. Чиновникът в Бристол е нов. Трябва да проверя документите му.
— Тогава да отидем в Симпсън в четвъртък.
Красивите й бели зъби си играеха с ъгълчето на устните.
— Вие четете програмата за светските увеселения.
Той загуби част от самонадеяността си, но не искаше да се предаде.
— Ще дойдете ли с мен?
— Ще отида на танци с вас в петък, но ще трябва да приемете две условия. Обещайте ми, че ще прекратите среднощните си посещения и че ще анулирате поръчката за сватбените покани и канцеларските принадлежности.
— Кой ви каза за това? — попита той смаяно.
— Тобаяс беше бърз да ги предложи на вниманието ми.
— Вие не го обичате. Защо?
Тя въздъхна.
— Това е много стара и банална история — премести едно малко оръдие към предния отряд, който беше сформирала. — Ще ви се стори скучна.
— Любопитен съм да я чуя. Разкажете ми я.
— Не — отвърна остро тя.
Трябваше да отстъпи сега, когато беше спечелил предни позиции.
— Много добре. Спазете обещанието си, управителке на пощенската станция, и аз ще спазя моето.
Тя му подаде ръката си.
— Ще станем приятели и когато един ден се ожените и се върнете с вашата маркиза в Бат, ще се чувстваме удобно в присъствието си. Ще си стиснем ли ръцете?
Пръстите й се плъзнаха в неговите и той веднага се настрои за по-интимна прегръдка. Тя щеше да бъде неговата маркиза, за бога!
— Разбира се. Ще дойда да ви взема на сутринта след завръщането си и ще отидем в банята „Крос“.
— Колко хубаво. Баба ще се зарадва да ни придружите.
В него настъпи рязка промяна.
— Защо се разстроихте толкова, Блейк? Тя не хапе.
Това беше меко казано, защото Роуина, херцогинята на Локсбърг можеше да сдъвче всичките си врагове, а след това да ги изплюе. Познаваше я добре и знаеше също как да се справи с нея. Но можеше ли, без да навреди на Марджъри, да я накара да види истината за баба си?
— Блейк?
Като отпъди мислите си за жестоката жена, Блейк отвърна:
— Разбира се, че не хапе. Къде отивате сега и как ви се струва идеята за придружител?
Тя сви рамене.
— Отивам в кафенетата, за да занеса последните издания на „Тетлър“ и „Джентълменс Куотърли“. Нямам нужна от придружител.
— О, имате.
— Защо?
Той почеса голата си горна устна.
— Според госпожа Сърли кафенетата са неподходящи места за деликатната природа на нежния пол и гъмжат от тежки разговори за религия и философия.
Тя се засмя.
— Никога не забелязват присъствието ми, освен ако „Куотърли“ не е скъсан при превозването. Мисля да вляза и изляза преди тежкия разговор да ме повлече надолу.
Изведнъж почувства, че може да се изкатери с една ръка по мачта, поставена зад гърба му.
— И без това отивам там — излъга той.
— Постъпете както желаете.
Той я хвана за ръката и я поведе към вратата.
— Мисля да се отбия у Тобаяс и да го попитам защо не го обичате — каза той, за да я подразни.
Тя го сграбчи за ревера, а в очите й проблесна тревога.
— Не трябва да го правите.
— А защо не? — попита я, като покри ръката й със своята.
Тя започна да движи нервно погледа си от вратовръзката му към мястото за пушене, а оттам — към портретите на стената. Накрая каза:
— Той иска да ме измести от пощенската станция.
Блейк постави ръката си на бузата й.
— Погледнете ме! — а когато тя го погледна, каза: — И какво още криете за него?
Тя отново призова достойнството си, но не можеше да го заблуди, защото Блейк Честърфийлд познаваше срама, щом го видеше. В него се породи дълбоко съчувствие.