— Кажете ми.
— Преди шест години баща ми изпрати Тобаяс тук, за да се ожени за мен.
ОСМА ГЛАВА
„Мошеници и шарлатани ще бъдат глобявани тридесет гвинеи от спечелените им по нечестен начин пари, а занапред ще бъдат наказвани за пороците си в Танбридж Уелс.“
Застанал близо до масите за игра на карти в игралната зала в Уиълшър, с чаша шотландско уиски в ръка, Блейк наблюдаваше шумната тълпа. Група от млади играчи разиграваха заровете. Дрехите им изглеждаха добре, но личеше, че бяха виждали и по-добри дни. Един от тях носеше ужасно раздърпана перука, а друг беше обут в ожулени обувки и чорапи с дупки на петите. Те се смееха и се караха един на друг, но когато заровете попаднеха в приятелски ръце, закачките се прекратяваха. Надвесваха се над масата, свиваха юмруците си, сякаш се съсредоточаваха, за да пожелаят печалба на партньора си. Една ръка се отвори. Заровете се търкулнаха по кечето на масата. — Точка.
Някои от момчетата нададоха радостни възгласи, а загубилите недоволстваха.
Блейк си припомни юношеските години. На двадесетгодишна възраст се стремеше само към две неща: печалби на комар и леки жени. Но дори и тогава не се нуждаеше от печалби, за да оцелее, както тези младежи очевидно се нуждаеха, а от временна почивка от амбициозните майчета, които подбираха дъщерите си пред него, сякаш бяха едногодишни животни, водени към подиума за продажба на търг. В най-прословутите игрални домове на Лондон беше открил много жени, нетърпеливи да запълнят ергенското му легло и не по-малко комарджии, изгарящи от желание да изпробват уменията му.
Тези времена бяха щастливи за него, дори сутрините, когато се събуждаше с неприятно усещане в стомаха, с пулсираща глава и добре оформена жена в леглото си, чието име не можеше да си спомни веднага. Като се върна мислено назад в годините, той съжали, че не беше следвал модата и не беше дерзал по изровения път до Бат преди години, за да е станал вече добър познат на Боу Неш. С приятел като „краля“ на Бат, Блейк можеше вече да е женен за Марджъри Ентуисъл и да е освободен от робството на баща й. Мисълта, че Джордж Ентуисъл щеше да му бъде тъст, накара червата му да се обърнат, а изгледите да се ожени за Марджъри накараха сърцето му да се размекне. Той отпиваше на малки глътки от уискито, а то замъгляваше погледа му. Мислите му се насочиха към самия него. В началото всяко напомняне за годежа трупаше у него горчивина и чувство, че беше хванат в клопка. Сега идеята да се ожени за Марджъри караше душата му да се опиянява от чувството за справедливост и удовлетворение.
— Изглежда, че се забавлявате добре, милорд — каза Тобаяс Пондз.
Блейк изпита желание да удари с юмрук прекалено красивото лице на Пондз, да бие копелето до безсъзнание и да счупи ръцете, които бяха докосвали Марджъри. Но насилието нямаше да промени миналото й, а можеше да има обратен ефект за бъдещето й. Блейк отговори любезно:
— Тук се предлагат много развлечения.
— Винаги е така — печатарят се усмихна, като разкри нащърбения си зъб. — Въпреки това сигурен съм, че компанията щеше да ви хареса много повече, ако Марджъри не беше в Бристол.
— Тя ще се прибере утре — каза Блейк.
Тобаяс се втренчи в питието му.
— Тя не се зарадва прекалено много на съобщенията и на канцеларските материали. По-добре ще е да се откажете от тях.
Това беше умерено твърдение. Марджъри е била вбесена. Ако Блейк беше знаел за силата и продължителността на омразата между управителката на пощенската станция и печатаря, той нямаше да му даде поръчката.
— Вие не сте нейният любимец, Тобаяс.
Той се засмя.
— Нито пък може да бъде някой, който се стреми към поста й или ръката й. Аз бях първият й годеник, навярно знаете.
Безцеремонното изявление разпали гнева на Блейк.
— Аз ще бъда последният.
— Сигурен съм, че ще е така. А сега погледнете онзи там — Тобаяс посочи към тълпата около масата със заровете, където Блейк беше гледал преди малко. — Този в зелената жилетка. Името му е Шелбърн. Той дотърча до Бат — самоуверен виконт с документ за годеж в ръката. Марджъри отказа да се омъжи за него, но случайно научих, че му е дала пари, за да се изплати на Джордж Ентуисъл. Въпреки това баща й съсипа този нещастник.
Краката на Блейк се разлюляха като фиданки при силен вятър. Да знаеш, че Ентуисъл ще си отмъсти, беше едно, а да видиш опустошението, което беше причинил, беше съвсем друго нещо. Клетият Шелбърн. Блейк потърси някакъв безобиден отговор, нещо, което да парира опитите на Пондз да го изплаши. Като преглътна буцата, предизвикана от страха, той каза: