— Не е ли той от кенсингтонските Шелбърнови?
Пондз направи разочарована гримаса и измърмори:
— Той беше син и наследник на граф, но вече не е. Семейството го лиши от наследство, а кралят отне титлата му.
Проклети да са титлите! Ако лютата клетва на Блейк беше чута, древният и благороден дом на Честърфийлд щеше да понесе позора. Такива знаменити мъже и забележителни жени заслужаваха почтен наследник да носи името им, а не измамник да петни славата им. Защо не беше втори син? Самоувереността помогна на смелостта му да се върне.
— Наистина съжалявам за Шелбърн, но проблемите му са си негови. С вас имаме да обсъждаме по-добри неща, Тобаяс, например Марджъри. Казахте, че се стремите към нейния пост.
Той повдигна рамене и обърна ръката си с дланта нагоре.
— Не съм пазил амбициите си в тайна. Тя знае, че залагам против нея. И ще спечеля.
А Блейк можеше да използва стремежа на печатаря в своя полза. Но щеше ли да го направи? Вероятно.
— Тя ще бъде толкова добра като маркиза, колкото е като управителка на пощенската станция. Не сте ли съгласен с мен?
Пондз изглеждаше така, сякаш беше изял една купа натрошено стъкло.
— Тя ще ви разори. Както знаете, на нашата Марджъри й се носи славата.
Блейк отметна глава назад и се разсмя.
— Тогава сме един за друг.
Като се пръскаше от злоба, Пондз отвърна:
— Изненадан съм, че семейството ви се е съгласило с годежа.
— И аз съм изненадан, че сте наясно с предпочитанията на херцога и херцогинята на Ендърли. Мислих, че се движите в по-нисши кръгове.
Вълна от смущение заля страните на Пондз.
— Не си придавах важности, лорд Блейк, а само повторих нещо, което вдовицата на херцога на Локсбърг каза.
Значи така, мислеше си Блейк. Пондз беше запазил гордостта си. Каква ли слабост беше допуснал? Как ли се беше изплъзнал от капана на Ентуисъл? Марджъри беше казала, че баща й беше разорил някои от мъжете, а други беше накарал да фалират. Пондз не попадаше в нито една от тези категории.
— Не бива да повтаряте женските клюки, Тобаяс.
— Както и да е, разбрахме се — гласът му се сниши. — Аз познавам старата вещица по-добре от вас. И повярвайте ми, милорд, тя ще прекарва всяка минута в настройване на Марджъри против вас.
О, не, нямаше да стане така, защото Блейк имаше план. Той познаваше един човек, който щеше да ангажира Роуина и най-вероятно щеше да получи одобрението й за годежа.
— Ще се справя с Роуина.
Тобаяс се извърна към входа.
— Госпожа Пепджой пристигна. Колко й подхожда тази рокля.
Блейк видя любимата на Неш да оглежда тълпата. Тя носеше достатъчно тъмночервена тафта, за да снабди целия кораб „Доверие“ с марсел.
— Точно така — каза той, като се чудеше как успяваше да се движи в кринолините, широки колкото корабни лодки.
— Да засвидетелстваме ли уважението си?
— Идете вие — каза Пондз. — Аз желая да танцувам с дъщерята на Уолингфорд. Заминават си в събота.
Блейк се усмихна насила и се загледа в Пондз, който тръгна към балната зала. Дали беше ухажвал Марджъри? Докъде ли беше стигнал в опитите си да я прелъсти? Дали я беше целувал? Дали беше докосвал гърдите й?
Грозни, отмъстителни мисли нахлуха в съзнанието на Блейк. Тя му принадлежеше. Искаше я да бъде точно тук, точно сега и веднъж само да влезе през вратите на града, никога повече нямаше да й позволи да му се изплъзне. Като реши, че ще я следва, ако не се ангажира по друг начин с нея, Блейк отиде да потърси Джулиана Пепджой. Тя се беше преместила на масата със заровете и се беше задълбочила в разговор с мъжа на име Шелбърн.
Любопитството и някаква непозната вътрешна необходимост накара Блейк да прекоси стаята и да се срещне с друга от жертвите на Джордж Ентуисъл. Като си проправяше път през навалицата, той се спря, за да размени любезности с госпожа Сърли, Ралф Елън и няколко други местни жители. След десет минути не беше изминал повече от двадесет стъпки и тогава разбра защо се движеше толкова бавно: защото се страхуваше. Колкото повече наближаваше масата за игра със зарове, толкова повече нарастваше тревогата му и докато стигна до Джулиана Пепджой, стомахът му се бунтуваше като море при ураган.
— Добър вечер, Джулиана — каза той, като не смееше да погледне Шелбърн в очите.
Разшумоля се атлаз, когато тя се обърна. Джулиана се усмихна, а раменете й хлътнаха.
— О, добър вечер, милорд — погледът й се стрелна към масата за игра със зарове, а после вдигна глава към Блейк.
— Колко хубаво, че ви виждам.
Като събра смелост, Блейк си позволи да погледне Шелбърн. И съжали, че го направи, защото в погледа му се четеше пълна безднадеждност. Блейк беше виждал подобно изражение по лицата на африканците, които бяха прекарали месеци в работа и гладуваме в лапите на испанския робовладелец. Пристъп на истински ужас го разтресе до дъното на душата му. Джулиана възкликна развълнувано: