Той щеше да хвърли обвинението върху всички тях. Като се обърна към масата им, каза:
— Господа, моля да си изпразните джобовете. Последваха пъшкания и ядно мърморене. Шелбърн направи такава гримаса, сякаш беше глътнал воняща трюмна вода.
— Изпразнете си джобовете — повтори Блейк. — Всички до един!
Шелбърн каза:
— Ъ… разбира се, милорд, но предпочитам да го направя насаме с вас.
Толкова ли зле беше възпитан Шелбърн, че сега мамеше хората на зарове? Той вече беше загубил повече, отколкото можеше да се спечели за цял живот; най-малкото, което заслужаваше, беше поне да бъде оправдан поради липса на доказателства за вината.
— Хубаво — каза Блейк, — но останалите да започват! — всички, с изключение на Шелбърн, започнаха да си обръщат наопаки джобовете. Кутии за емфие, визитни картички, всякакви видове часовници и карта с поп купа паднаха върху масата. Но фалшиви зарове нямаше. Когато един як шотландец измъкна презерватив от палтото си, избухна силен смях, който наруши напрегнатата тишина. Остана само Шелбърн. Блейк се обърна към Джулиана:
— Задръжте всички тук, докато се върна — той поведе Шелбърн към тоалетната.
С изражение на окаян мизерник, младият мъж каза:
— Както навярно знаете, не ми провървя много. Не можех да си поръчам вечеря, затова откраднах половин пиле от бюфета. То е в джоба на жилетката ми.
Шелбърн беше помолил да си изпразни джобовете само пред Блейк, защото искаше да си спести срама да го хванат с крадена храна в джоба. Блейк се опита да прикрие съжалението, което изпита, защото познаваше вкуса на срама. „Той е достоен за оплакване, а аз, благодарение на божията милост, съм Блейк Честърфийлд“ — помисли си той.
— Колко загубихте?
Шелбърн въздъхна.
— Десет лири миналата нощ в Симпсън и двадесет и пет до този момент тази вечер.
— Разбрах, че някой играе с фалшиви зарове. Има ли някой тук, който е играл и миналата вечер?
Шелбърн се ококори.
— Момичето. И си тръгна с четиристотин лири и онези обеци. Баща ми беше прав. Аз съм безнадежден глупак.
Блейк се натъжи, когато се сети за собствения си баща. За разлика от своите деди, настоящият херцог на Ендърли, изглежда, изобщо не се интересуваше да остави някаква следа след себе си в Англия. Той винаги говореше за незначителни неща, освен когато се надсмиваше на своята херцогиня. Много рано в живота си Блейк се беше заклел, че когато получи титлата, ще използва властта си за подобряване съдбата на своите сънародници. Напоследък обаче мислите му се бяха насочили към злочестните африканци и към това, което трябваше да направи, за да им помогне.
— Ако продължите да играете комар, Шелбърн, по-добре е най-напред да се научите да разпознавате мошениците, дори и най-привлекателните — каза Блейк със съчувствие.
Като се засмя прекалено скромно, младият мъж рече:
— Защо някой не ми беше казал това, преди да седна да играя на карти с Джорд Ентуисъл? Той ме обра до последната лира. Ако Марджъри не беше ми се притекла на помощ, щях да гния в затвора за неизплатени дългове.
Блейк трепна.
— Ще сключа една сделка с вас, Шелбърн.
В очите му проблесна надежда, но след това изчезна.
— Но вие сте Честърфийлд, а аз съм… аз съм нищожество.
Блейк каза любезно:
— Вие сте все още човек.
— Но защо искате да ми помогнете?
— А защо не? Да кажем заради взаимната ни неприязън към Джордж Ентуисъл. Бихме могли да открием клуб.
— Не очаквайте от мен да се присъединя към вас, освен ако вноските са ниски.
— Ще ви дам петстотин лири и писмо, с което да се представите пред един корабостроител от Бостън, когото познавам. В замяна на това ще ми отговорите честно на всеки въпрос, който ви задам относно годежа ви с Марджъри Ентуисъл.
Шелбърн зяпна.
— Ужасният Том каза, че сега вие сте сгоден за нея, но аз си помислих, че това е слух или шега с мен. Загубихте ли от него на хазарт?
Блейк с радост би заменил двореца си в Уелс срещу освобождаването си от дълговете към Джордж Ентуисъл.
— Не. Интересува ме само да се оженя за дъщеря му.
— Тя е като неочаквана награда, милорд.
— Съгласен ли сте да имигрирате?
Шелбърн въздъхна шумно и се замисли. След минута се усмихна и изправи раменете си.
— В колониите мога да започна живота си отначало.
— Да, можете — каза уверено Блейк. — Но аз мисля, че американците ще ви харесат. Те не държат на титлите като нас.
— Бог да ви благослови, милорд, за това, че ми помогнахте и… за това, че спасихте гордостта ми.
— Няма защо да ми благодарите. А сега бих искал да получа няколко отговора.
След пет минути Блейк се върна на масата за игра, където Джулиана стоеше на пост. Момичето със заровете беше нахално, мислеше си Блейк, като погледна отпуснатите устни и фалшивата му самоувереност. Той протегна ръката си и каза: