— Добър вечер, Ваша милост — каза той. — Колко хубаво, че ви виждам оздравяла.
Тя кимна надменно и се намуси.
— И аз се радвам да ви видя, лорд Блейк. Виждам, че сте се възползвали от гостоприемството на Бат — като погледна ръката му, добави: — Онзи аромат още се носи около вас. На жасмин, нали?
Тази злобна дърта брантия! Опитваше се да превърне в любовна авантюра усилията му да приведе закона в действие.
— Това е цената, която човек трябва да плати заради поддържането на правилата на Бат.
— Правдоподобна история — тя се обърна към Неш и измърмори: — Джордж Ентуисъл явно ни изпраща най-приказливите посетители, нали?
Джулиана остана с отворена уста. Боу изпусна бялата си шапка, а Блейк — ръката на Роуина. Като се наклони към нея, каза:
— Внимавайте, Ваша милост! Този посетител може да ви изненада.
— Съмнявам се в това — отговори тя, като размаха бастунчето си.
Ако си беше наумила да плаши Блейк Честърфийлд, трябваше да си помисли още един път.
— Може би ще желаете да продължим разговора на чаша пунш?
Ледено предизвикателство проблесна в очите й. Те бяха като тези на Марджъри, но по-твърди и студени.
— Не мога и да си помисля да ви отклонявам от вашите приятели със заровете. Изглеждахте толкова очарован от компанията им.
Джулиана не се въздържа и каза:
— Онова неморално същество мамеше останалите. Отказа да даде фалшивите си зарове и затова лорд Блейк трябваше сам да ги вземе.
Боу погледна Блейк.
— Взеха ли ги?
— Разбира се, ето ги! — той подаде глобата заедно със заровете.
— Моите благодарности — каза „кралят“ на Бат с намръщеното си дъгообразно лице. — Долна паплач — измърмори той. — Мислят си, че могат да идват в Бат и да ни скубят като гълъби.
— Едва ли, сър — каза Блейк, — докато вие управлявате този град.
Неш се изпъчи, но Блейк съзнаваше, че това не беше, защото се гордееше със себе си или с репутацията си. Всъщност той беше един комарджия, макар че играеше честно.
— Мисля, че ще трябва да огледам по-внимателно тази сган от гуляйджии и да изпратя шмекерите да практикуват занаята си в Танбридж Уелс — заяви Неш.
„Кралят“ на Бат протегна ръката си към своята „кралица“ и те се скриха в тълпата.
— Тобаяс Пондз е тук и танцува с една баронска дъщеря — каза Роуина. — Той е също от приятелите на Джордж Ентуисъл, както знаете. Мислих си, че ще ми донесете чаша пунш, лорд Блейк.
Тя имаше странния навик да изстрелва по някоя хаплива забележка, след която да прибавя невинна реплика. Но той също можеше да играе нейната игра.
— Пондз се изказа много ласкаво за вас, Ваша милост. Марджъри спомена ли ви, че й дадох коня си, за да пътува до Бристол?
Устните на Роуина се извиха и тя се нацупи.
— Разбира се, че ми е казала. Тя ми казва всичко. Опитах се да я убедя да не впряга проклетото животно в тази кола, но тя не искаше и да чуе. От години не се е занимавала с такъв буен звяр.
Браво на Марджъри! Беше отстояла позициите си пред Роуина.
— Марджъри може да управлява въпросния звяр — каза той натъртено.
Роуина потропа с бастунчето си.
— Ами звярът желае ли да бъде управляван?
Той се усмихна с донжуанската си усмивка и протегна ръката си.
— С най-голямо удоволствие ще й предоставя юздите.
Роуина постави ръката си на рамото му.
— Тя няма да се омъжи за вас.
— Аха! — той тръгна бавно към купата с пунш. — Сега вече отиваме към същността на въпроса.
— Тя няма да подпише този документ, дори и заради високопоставения наследник на Честърфийлд.
Отново тази магическа дума. Блейк поздрави минаващия Лафингам и отвърна с чувство на Роуина:
— Човек би си помислил, че не желаете Марджъри да се радва на разкоша и привилегиите, които името ми може да й осигури.
Бастунчето трепна в ръката й…
— Името ви няма да струва и колкото закърпен чорап, когато Джоржд Ентуисъл ви прегази.
Ако не престанеше с тези язвителни реплики, той щеше да се бори с нокти и зъби до пълното си поражение. Възползвайки се от информацията, която беше измъкнал от Шелбърн, каза:
— Какво означава това? Вие защитавате Джордж? Мислех, че го ненавиждате.
— Разбира се, че го ненавиждам. Той е мерзавец, но беше достатъчно хитър да научи истината за вас. Чудя се каква е тя.
Блейк стегна коленете си, за да попречи на краката си да се раздвижат неспокойно. Ако Роуина знаеше… Той отпъди от съзнанието си немислимото. Шелбърн му беше като извор на информация.