Нямаше никакъв опит в любовта. Дългът и посвещаването на някого бяха похватите на майка му. Топлотата и обичта бяха романтичните призиви на кавалера, а не средствата на един похабен човек, който бързаше да се прикрие под маската на брак по необходимост.
Той обичаше Марджъри Ентуисъл. Като разбра това и призна пред себе си истината, той сякаш започна преговори с все още борещия се в него дух. Той я обичаше и тя щеше да се върне вкъщи утре сутринта. На следващия ден щеше да го придружи до баните, а вечерта щеше вече да му принадлежи.
ДЕВЕТА ГЛАВА
„Прелъстителите трябва да се въздържат от изливане на красивите си слова в обществените зали на Бат.“
Тази сутрин тя щеше да отиде с него в банята с минерална вода, а вечерта щеше да го накара да я остави на мира.
Това беше единственият правилен избор за нея. Защо тогава я болеше сърцето?
Марджъри навлече широката си горна дреха, като пъхна ръцете си в огромните ръкави. Раменете й се приведоха. Гълъбите хвърчаха и гукаха от гнездата си под керемидения покрив на голямата къща. Дори и времето беше решило да се подиграва на меланхоличното й настроение, тъй като бледата светлина на зората струеше от небето, ясно като огледало.
Докато закопчаваше копчетата си, тя намери извинения за съмненията, които подкопаваха нейната решимост. Опита се да се убеди, че все още изпитва съжаление към Блейк Честърфийлд. Сега разбра себе си по-добре. В основата на болката й лежеше искрената обич към него.
Тя не беше очаквала от него да прояви интерес към работата й, а още по-малко да се изложи на опасност заради залавяне на бандит и възстановяване на загубената поща. Грижите му за Таг, защитаването на Камбър говореха за истинска загриженост. Блейк Честърфийлд не беше измамник по душа. Тя познаваше престорената обич.
Баща й я беше направил експерт по усещане на фалшивите чувства. Струваше й се, че Блейк я харесва. Защо иначе щеше да си губи времето и да я придружава при следобедните й обиколки? Разбира се, че я желаеше. Защо иначе щеше да я целува и милва с такава страст и да говори за децата, които щеше да роди? Защо наистина? Защото искаше да се ожени за нея.
Тя можеше да се заблуждава, докато слънцето престанеше да грее. След това щеше да се препъва във вечна тъмнина и да вярва винаги, че той се беше влюбил в нея безкористно и никога да не намери смелостта да си признае, че не беше така. Започна да я човърка съжаление. Но когато се изправи пред избора дали да живее с лъжа, или да живее сама, тя знаеше какво би направила. Грабна чантичката и ръкавиците си и изпълнена с примирение, тръгна надолу по стълбите, за да го чака с баба си.
Роуина стоеше пред камината, съсредоточена върху картината над полицата. Лизи беше начервила страните и устните на баба й, а косата й беше увила в модерна прическа. Рубините проблясваха на ушите й. Огромната роба закриваше решетката на камината, но нищо не можеше да скрие нейната неприязън към картината на Хогарт.
— Все още съм на мнение, че трябва да ми позволиш да го преместя в моя кабинет — каза Марджъри, като застана зад баба си, — щом те притеснява толкова много.
Роуина продължи да гледа намръщено картината.
— Той е един циничен карикатурист. Можеше да те нарисува като почтителна и интелигентна жена, а не като ококорен образец на невинност, дори и да си доста наивна.
Сърцето на Марджъри се сви.
— О, бабо, жестоко е да се говори така!
Тя все още не беше погледнала Марджъри, когато каза:
— Хората от този град винаги говорят лоши неща за теб. Не могат да забравят глупавото ти държание, макар че това беше толкова отдавна. Ако аз не те защитавам, дете, кой ще го прави?
Марджъри се загледа в изправения гръб на Роуина.
— Ще се защитавам сама, бабо. Вече съм голяма и не се страхувам от клюките на Бат.
Роуина наведе глава и разкри големите сиви кичури в кестенявата си коса.
— Но трябва да признаеш, че това е унизително — всички тези годежи. Чудя се дали те очаква друг — каза тя тъжно. — Какво ще стане с нас?
Баба й беше приемала тежко всеки годеж.
— Аз ще бъда управителка на пощенската станция в Бат, а ти ще бъдеш любимата ми баба. Само си спомни, че не съм същото наивно момиче, което Хогарт нарисува преди няколко години.
Роуина удари с бастунчето си по мраморния под.
— Трябваше да изгоря това смешно нещо. Като си помисля, че се налагаше да продам огърлицата си от нефрити, за да го поръчам… — тя въздъхна и поклати глава. — Отвратително е.