Една плесница щеше да й причини по-слаба болка. Марджъри винаги беше оценявала високо сатиричния стил на Хогарт. Тя направи крачка назад.
— Не може да говориш сериозно.
— Не по начина, по който ти си го тълкуваш. Никога не съм те наранявала — Роуина се обърна. Устните й се извиха от неприязън. — Няма да си носиш косата така, нали?
Марджъри изведнъж се осъзна и каза:
— Какво ми е на прическата?
— Прилича на сплетена конска опашка. Ще я намокриш и тогава на Лизи ще са й необходими часове, за да я изсуши.
Марджъри докосна плитката си, която образуваше корона на главата й, след това падаше на рамото й, а после отново се извиваше нагоре.
— Мислих си, че прическата ми е доста прилична. Нямам намерение да плувам в басейна, а и Лизи никога не ми суши косата.
Роуина сви рамене.
— Прави каквото искаш, но ако някогашният ти обожател не се появи скоро, по-добре да си останем вкъщи. До седем часа водата ще бъде пълна с хора и ще трябва да се тъпчем като сардели.
Марджъри погледна часовника.
— Още е шест и половина, така че имаме много време. А той е само приятел.
— Ами! Жените и мъжете никога не могат да бъдат приятели, точно ти трябва да проумееш това. Той е една жалка марионетка на баща ти. Не си мислиш, че умира за теб, нали?
Марджъри прехапа устната си, за да не й позволи да се разтрепери.
— Не — промълви тя. — Разбира се, че не. Ти си ме обучила добре.
Баба й я погали по ръката.
— Добре. Защото този измамник ще каже и направи всичко, за да те накара да се омъжиш за него. Ако се окажеш толкова глупава, че повярваш на комплиментите и обещанията му, мила моя, ще се окажеш заточена в онова негово имение в Уелс с бебе в корема и няма да има никой, който да го е грижа за теб — тя размаха бастунчето си. — Аз ти казах, че ми предложи селска къща в Нотамбърленд, нали? Представи си ме в колиба на земеделски стопанин! Ще умра за една година от белодробна треска и тогава ще останеш сама на този свят.
Сърцето на Марджъри сякаш спря да бие. Като се надяваше да се окопити, тя се загледа в любимия си предмет в стаята — картината на Хогарт. Но очакваната радост не дойде.
— Подобно нещо не може да ти се случи, бабо.
— Знаех, че няма да ме изоставиш, скъпа. Ти си всичко, което имам, и наистина се опитвам да ти помогна — баба й закуца напред и я прегърна бързо. — Нямам никакво намерение да стоя до кудкудякаща кокошка като Миренда Сърли, докато твоят „приятел“ се опитва да те съблазни. Може да ми изкълве очите — каза тя, като премигна.
Марджъри се засмя насила.
— Ти си толкова висока, че тя ще трябва да стъпи на раменете на придружителя си, за да те достигне. А за Блейк Честърфийлд не се тревожи. Нямам намерение да се омъжвам за него — думите трябваше да й донесат облекчение, но вместо това изпита едно странно чувство, че е загубила нещо, сякаш беше хвърлила петно върху дъгата само за да я накара да изчезне.
Роуина засия:
— Ти си прекалено умна за този нехранимайко. Той е безсрамен. Казах ли ти, че го видях да милва една от онези лондонски скитнички? Едва що беше тръгнала по пътя за Бристол и той влезе безцеремонно в игралната зала в Уилтшър и се втурна към първата благоразположена към него жена. Боже, ръката му беше заровена до китката в пазвата на тази жена. А сега се усмихни, мила, и ми кажи какво стана с предложените цени.
Благодарна, че можеше да отклони баба си от бурните й чувства, Марджъри подхвана безопасната тема.
— Сметките в главните счетоводни книги в Бристол са изчислени до последното пени. Новият чиновник обожава математиката.
— Имахме ли печалба? — попита Роуина.
— Да, — особено в договорения район за доставката. Може да поръчам дори и товарна кола. Пощенската не е в много добро състояние.
Роуина хвана бастунчето с двете си ръце. Като се наклони напред, каза:
— Този Ханикоум е твърде млад. Не може да е готов да кара впряг от коне.
Той щеше да бъде, помисли си Марджъри, с помощта на господин Педикорд, но ако споменеше кочияша, разговорът щеше да се насочи отново към Блейк Честърфийлд. Баба й щеше да започне да го обижда, а тя — да го защитава. Най-добре беше да остави този въпрос… Освен това можеше да реши да използва печалбите от Бристолския район, за да повиши заплатата на чиновника.
— До лятото — започна да увърта тя — няма да се захващам с товарната кола. — Дотогава Алберт ще има достатъчно опит.
— Имаме ли достатъчно пари да платим за лондонската пощенска кола?
— Да. Ще бъде готова до края на месеца.
Роуина повдигна веждите си.
— Толкова скоро?
— През този сезон майсторът на файтони работи бавно. Той прие поръчката присърце.