— Бъдете сигурна — заяви той с голямо удоволствие, — че нощта ще настъпи много скоро.
— Няма да притежавате нито частица от мен.
Той се загледа във възхитителните й пълнички устни.
— Ще притежавам всяко сочно късче от вас.
Очите й проблеснаха предизвикателно и той си помисли със задоволство, че вероятно косата й наистина е много червена.
Като се облегна назад, Блейк се заслуша в тракането на колелата на каретата и свиренето на вятъра. Бат можеше да бъде обновен като градина на удоволствието, но този град с лоша слава не го примамваше. Предпочиташе да стъпва върху палуба и да усеща вятъра в гърба си. Жената, която седеше надуто насреща му, не заслужаваше нищо повече от похотта на един дълго плавал из моретата моряк. Той щеше да се погрижи тя да получи цялата дажба от необузданата му страст.
— Приятно ли беше пътуването?
Гласът й прекъсна мислите му. Последното нещо, което беше очаквал или желаеше, беше любезен разговор.
— Доколкото може да бъде приятно преминаването на Ламанша през зимата — отговори той.
— Тогава може би е трябвало да изчакате до пролетта — продължи тя, като наклони царствено брадичката си.
— О, но баща ви не желаеше никакво отлагане.
Долната й устна увисна и придаде известна уязвимост на лицето й.
— Трябва ли да го очакваме тогава? — попита тя с тих глас.
Блейк усети, че започна да омеква против волята си. Детето искаше татко си. Те бяха достойни един за друг.
— Не каза със сигурност.
Тя кимна и преглътна с усилие.
— Така си и знаех. Убеди ли ви да се откажете от плаването, лорд Блейк?
Дали наистина беше видял да проблясват сълзи в очите й?
— Нямам намерение да напускам флота.
— Отлично — каза тя с въздишка. — Аз пък — пощенската станция.
В погледа и се прокрадна съмнение. Ако можеше да се вярва на външния вид, Марджъри Ентуисъл нямаше пръст в тази интрига. Дори и така да беше, това не променяше нещата.
— Но това е неизбежно.
Сякаш не схванала думите му, тя попита:
— Вашият кораб все още ли е в Англия?
— Да, влязохме в док в Бристол.
— Влязохме?
Нейният въпрос, зададен с престорена срамежливост, изличи съчувствието, което беше изпитал преди минута.
— С мен са Майлоу Мегрет и слугата ми.
— Баща ми не е сменил нито методите си, нито пратеника си. Намерили ли сте къде да отседнете в Бат?
Блейк сви рамене.
— Предполагам, че ще отседна у херцога на Кливлънд, а Мегрет ще гостува на вас.
— Това няма да стане дори и за всичките камъни в каменоломните на Бат — каза тя с възмутен поглед.
— Сигурно баща ви е уредил своя…
— Лакей — извика тя жлъчно, като се изпъчи. — Информацията ви е изключително погрешна — уязвимостта й отново пролича. — Не съм виждала баща си от четиринадесет години.
Блейк не знаеше дали да я предизвиква, или да й съчувства. Без да се замисли и без да знае защо, той избра съчувствието.
— Трябва да сте били дете на…
— Десет години — изящните й ноздри се разшириха. — Не се срамувам от възрастта си. Отвратена съм обаче от негодника, който ме е създал, и от противните пионки, които изпраща в Бат.
Блейк се прокле заради съчувствието, което беше изпитал към нея.
— Няма да промените бъдещето си, като ме обиждате.
— Простете. Вие очевидно си мислите, че нямате друг избор.
— Вие също нямате — каза той, като изпита огромна наслада от думите си.
— Лорд Блейк — започна колебливо тя, като сучеше с тънките си пръсти шнурчетата, които украсяваха подплатеното й с хермелин наметало, — докато в повечето случаи годениците са извън… ъ-ъ… контрола на бъдещите си съпруги и най-често извън сферата на разбиране на жените, този случай не е такъв.
Развеселен от надутите й слова и заинтригуван от значението им, той повдигна вежди и попита:
— Богата ли сте?
— Не невероятно богата — каза тя и като се наклони напред, продължи: — Сигурна съм, смятате, че постъпвате както подобава и че подбудите ви са несъмнено толкова благородни, колкото и държанието ви и затова не бих допуснала да хвърлям клевети върху характера или намеренията ви, но… — тя замълча, но тъмносините й очи потърсиха неговите навярно за да открият слабост, от която да се възползва.
„Слава богу, че не може да я открие“ — помисли си Блейк.
— Но? — насърчи я той. Тя сви устни.
— Но съм сигурна, че ако опитаме, ще успеем по най-приемливия и за двамата начин да… ъ-ъ… се измъкнем благополучно от намеренията на баща ми.
— А защо вървите съзнателно против неговите… намерения?
Само майка му го беше гледала толкова изпитателно. А също като херцогинята на Ендърли, Марджъри Ентуисъл беше лишена и от ласкавост, и от великодушие. Гневът му закипя с нова сила. Откакто Джордж Ентуисъл узна ужасната му тайна, Блейк се чувстваше като плячка, хваната здраво в смъртоносните челюсти на своето собствено безсилие.