— Ще трябва да ме отвлечете!
Не, нямаше да го прави. Тя го харесваше и тази вечер той щеше да й покаже силата на чувствата й към него.
— Не отвличам приятелите си, Марджъри. Те идват по собствена воля.
— Вие владеете играта на думи, но няма да можете да ме измамите — тя надникна през прозореца. — Кажете на господин Педикорд да хвърли котва.
Той бързо я целуна по бузата.
— А вие сте толкова хитра, колкото една виконтеса, която изкърти вратата на спалнята ми.
— Никога няма да направя подобно нещо.
— Няма да има нужда, любима — зелените му очи проблеснаха прелъстително. — Никога не бих ви заключил навън.
Докато предаваше думите й на кочияша, Марджъри се опита да се успокои. Блейк Честърфийлд беше невероятно обаятелен и с всяка среща тя го харесваше все повече и повече. О, думите му бяха толкова приятни — като лимонов сладкиш! Изглеждаше толкова сигурен в себе си и изобщо не приличаше на мъж, който трябва да прикрива някакви слабости. Или тя беше толкова полудяла по него, че беше спряла да се интересува от причината за нахлуването му в нейния живот. Не, не беше полудяла. Беше влюбена. Тя беше приспала глупаво и безнадеждно своята бдителност и го беше призовала да се вмъкне в сърцето й. Блейк Честърфийлд беше приел поканата й със своето внимателно отношение и приятелски разговори. Той я караше да се смее, караше я да се чувства горда от своите постижения. Беше я накарал да види доброто в себе си. Тя не можа да прецени точно момента, в който беше спряла да гледа на него като на още един посетител в живота й и беше започнала да го приема като съпруг, когото би почитала. Някъде там, по пътя към него, тя му беше поверила бъдещето си. Но какво щеше да прави той с него? В съзнанието й нахлуха едновременно и най-добрите, и най-лошите възможности.
Каретата спря, като се полюшна. Нетърпелива да отдъхне от въпросите, на които не можеше да отговори, Марджъри дръпна резето на вратата. Блейк грабна палтото си, като че ли беше носна кърпа и го постави на коленете си. След това взе пелерината й и я наметна върху раменете й.
— Готова ли сте да поемете ролята на екскурзовод, Марджъри?
Той не трябваше да носи зелено, нарочно започна да си мисли тя, трябваше да носи дрехи в кафяво-зелено.
— Само ако изпълнявате ролята на джентълмен.
Той намигна, като привлече вниманието й към миглите си, които бяха толкова дълги, че навярно имаха нужда от поддържане.
Педикорд дръпна вратата. Усмивката му изчезна, когато видя Марджъри на мястото на Блейк.
— Не се сърди, Педикорд — каза Блейк. — И никакви лекции за стоене на едно място в движеща се карета.
Кочияшът млясна с устни и каза:
— Хубава нощ за разходка, капитане. Позволете ми да ви помогна за палтото.
Блейк слезе от каретата и се наведе, за да може по-ниският мъж да изпълни ролята си на слуга.
Блейк Честърфийлд трябваше да ходи в дрипи, реши Марджъри, и да забравя да си мие лицето. Не трябваше да носи изящни, ослепителнобели ризи, сложно завързани вратовръзки и смарагдови карфици. Той беше елегантен. Беше великолепен. Беше мъжествен. Можеше да я дари със синове и дъщери, за да запълни изнизващите се години. Той щеше да използва всички средства, за да се ожени за нея.
Когато й подаде ръката си, тя я хвана и усети твърдия ръб на пръстена му с монограм — един огромен кръг с инициалите на Честърфийлд, голям колкото палеца й смарагд. С парите от този пръстен тя можеше да изпрати всички пощальони в университети или занаятчийски училища.
— Марджъри?
Тя вдигна очи. Нежна загриженост набраздяваше челото му.
— Какви нечестни мисли относно мен препускат през гениалния ви мозък?
Раздразнена от неговата проницателност, каза троснато:
— Ласкаете се, като си въобразявате, че си мисля за вас.
Той й отправи поглед, който казваше, че е разкрита в лъжата си.
— Усмихнете ми се — опита се да я предума: — Намръщените жени провокират най-развратната ми същност.
Как можеше да настоява да я остави на мира, когато й се искаше тази нощ да не свършва никога? Без да отговори, му позволи да я повдигне от каретата, като през цялото време се чудеше как щеше някога да успее да му откаже нещо.
ДЕСЕТА ГЛАВА
„Младите дами трябва да обръщат внимание колко очи ги следят.“
— Позволете ми — каза Блейк, като отмести ръцете й, за да закопчае пелерината й.
Пръстите му докоснаха шията й и тя беше отново изненадана колко загрубяла беше кожата му. Това бяха ръце на работник, а не на благородник.
Той се извисяваше пред нея в наметнатото си палто — една гигантска сянка — още преди очите й да се адаптират към мрака, тя знаеше, че се усмихва. Съзнанието й беше погълнато от него, от благоуханието на лимоновия му сапун, от топлината, която тялото му излъчваше, от истинското удоволствие, което присъствието й му даваше. Истинско? Това беше невъзможно, защото Блейк Честърфийлд беше просто още един кандидат за женитба, решен да я използва, за да се избави от лапите на баща й.