Нямаше ли тя да може да забрави, макар и за няколко безценни часа, защо беше дошъл в Бат? Причините нямаха никакво значение сега и подобно на тежък товар, падащ от раменете й, предпазливостта й я напусна.
Зад гърба си чу Педикорд да се обръща към охраната, която ги съпровождаше, но не можа да разбере думите му, тъй като вниманието й беше съсредоточено върху мъжа пред нея.
— На ваше разположение съм, Марджъри. Водете — каза той, като сложи качулката й.
Тя заобиколи каретата и се загледа надолу към откритото шосе, опитвайки се да скрие вълнението си. Като се приближи към нея, той я обви с ръката си и прехвърли китката си през рамото й. Не я притегли към себе си, но изглеждаше доволен от този приятелски контакт.
„Може да ти харесам, Марджъри, ако сама си дадеш шанс.“ Беше й го казал вечерта, когато вечеряха у Кливлънд. Тази вечер, изглежда, бе решил да го докаже с жестове на обич. На ръст си подхождаха много, отбеляза тя, като разглеждаше сенките им на лунната светлина. Той беше мъничко по-висок от нея. Тръгнаха в крак по равната пътека. Приятно хладен ветрец раздвижи въздуха, прошумоля в голите клони на бука и бряста и накара, и те да се разлюлеят. Околността беше изпъстрена с купчини плътен сняг, но по-голямата част от зимата беше вече зад гърба им. Луната висеше ниско над хоризонта и наподобяваше нащърбена златна чиния в осеяното със звезди небе.
Той наклони главата си назад и пое дълбоко въздух и каза:
— Обичам миризмата на Англия, а ти?
— Да — отговори тя разпалено, — особено като я сравня с тази на Франция. Там мирише… — опита се да намери думата, за да опише неприятната миризма, с която се беше просмукала в манастира.
Той стисна носа си с палец и показалец и каза:
— На къща със зряло сирене през пролетта ли?
Марджъри усети как смехът започна да се надига в гърдите й.
— През лятото — да, но през зимата миришеше като казан с прокиснала вълна.
— С разни твърди неща, плуващи по водата.
Тя вдигна ръцете си нагоре и размърда пръстите си.
— И с противна пара, която се вдига от повърхността и изгаря очите ти.
— Ами храната — избухна той в смях и изостана, но тежката му ръка принуди Марджъри да се изравни с него. Сенките им се клатушкаха по пътеката като пияници, току-що довършили бутилката си.
— Ще си поръчам за ядене една голяма купа супа от волски бузи — заяви той.
Тъй като не можеше да си поеме дъх от смях, тя изпъшка:
— Не може да ви харесва такава помия, защото е френска.
Той се спря.
— Не е.
Марджъри залитна към него.
— Казвам ви, че е френска.
Той отдръпна лицето си на малко разстояние от нейното. Сребристата светлина проблесна по тъмната му коса и заблещука в очите му.
— Кажете, че не е вярно.
Тя се почувства дяволски щастлива.
— Oui, monsieur — сподавен смях й попречи да продължи. — Знам го от достоверен източник.
Той притисна раменете й.
— Но аз мразя всичко френско!
Беше изумена от това, че можеше да бъде толкова въодушевен и непринуден. Като се надяваше да го вдъхнови още повече, каза:
— И какво ще правите?
— Добре — каза той категорично, — това е краят. Никога няма да ям повече волски бузи.
— А с какво ще ги замените?
Сатанински смях се изтръгна от гърдите му.
— Бих могъл да похапна от теб.
— Ще ти горча като стар ревен.
— Ще се възползвам от шансовете си.
Тя се завъртя и хукна, а той се втурна след нея. Падналите на пътеката листа и клончета изпукваха под ботушите му. Изкачиха с тичане последните няколко стъпки до върха на хълма. Когато я настигна, той се спря и пое въздух. Тя се обърна, за да го погледне, и разбра, че не беше задъхан. Беше като омагьосан от гледката, аристократичният му профил беше спокоен сега, а царствената му стойка — отпусната.
— Долината на река Ейвън — прошепна с благоговение.
— Колко е красива!
Една сова с бели гърди изплува пред погледа им и започна да кръжи на вятъра, като махаше леко крилата си, за да запази равновесие.
— Виждаш ли заострените върхове на кулата на абатството? — попита Марджъри, като посочи към центъра на града.
— Да — отвърна той с удивление в гласа си, — и парата, която се вдига от Кралската баня. И реката… О, боже, тя блести като живак.