— Казват, че Ейвън се извива като два сърпа, обърнати един срещу друг с дръжката към върха.
— Виждам — каза той разсеяно.
Тя продължи, погълната от вълнението.
— Главният път от Бат за Лондон е на запад, но не може да се види оттук.
— Да, хванах този път, когато преследвах Дрюмон заради пощата.
Тогава тя почти не познаваше Блейк Честърфийлд. Той започна да оглежда небето.
— Накъде е север?
— Мислех си, че моряците се ориентират за посоките по звездите — каза тя изненадано.
Той въздъхна тежко и се втренчи в ботушите си. Цялото въодушевление от лицето му беше изчезнало.
— Има прекалено много облаци. Всъщност аз никога не съм управлявал кораб. Един мой подчинен държеше румпела на „Доверие“.
— Къде ти е компасът?
— Не го нося винаги — каза той ясно.
Тя се зачуди над причината за внезапната промяна на настроението му. Навярно съжаляваше, че е разкрил толкова много душата си, особено пред нея. Но той беше казал, че иска да станат приятели. Като прикри разочарованието си, тя му показа посоката.
— Там е Ленсдаун.
Той проследи протегната й ръка.
— Там — каза той с явен интерес — преди един век роялистите са се били с парламентаристите.
— Твоите деди са участвали в тази битка, нали? — попита тя.
— Да. И петима от нашия род са загинали.
В благоговението си тя осъзна, че Честърфийлдови бяха вземали участие във всяка битка от английската история.
— Твоят род е една неделима част от историята на Англия, както тази долина от земята — каза тя. — Трябва да си вземеш принцеса за жена, а не управителка на пощенска станция с тъмно минало.
— Ти — с тъмно минало? — смехът му иззвънтя отново. — Не ти вярвам. Какво си направила, да не би да си загубила писмо, предназначено за краля?
Срамното й минало отново се изпречи пред нея. Щеше да му каже, но на определена цена.
— Кажи ми твоята тайна и аз ще ти кажа моята.
— Оттеглям въпроса — каза той. — Хайде да не говорим за тайни тази вечер.
— Не! — каза тя със сърце, преливащо от надежда и обич. — Нека само да бъдем заедно.
Чуха самотната песен на совата. Звуците й замлъкнаха и останаха само тези на нощния вятър. Тя огледа голите дървета, за да види птицата, но погледът й се спря на Блейк Честърфийлд. Той съсредоточено разглеждаше релефа на местността, като очите му непрекъснато се връщаха към Ленсдаун.
— Там — очите му заискряха от откритието, — това равно триъгълниче земя е малкият хълм Солсбъри. Това означава, че римският път е… там — той посочи към североизток.
Озадачена, но изгаряща от желание да върне моментите на весела непринуденост между тях, тя каза:
— Не мисля, че имаш нужда от водач.
Той се засмя доволно и поклати глава. Една къдрица от лъскавата черна коса падна на челото му.
— Тогава хайде да говорим за теб — той блъсна рамото си в нейното. — Къде си израснала?
— В един манастир, близо до Турнай, във Франция.
— Имаше ли в менюто си супа от волски бузи?
Тя се засмя.
— Един път в седмицата. Тогава постих.
Той я блъсна отново.
— Винаги ли си искала да станеш управителка на пощенска станция?
Искаше да станат приятели с нея, за да научи тайните й, без да разкрива своите.
— Не, не винаги.
— Госпожата на баронета Сърли ми каза, че тогава Роуина е била управителка.
Марджъри беше сгряна от нежност. Тя си спомни какво самотно и изоставено дете беше, готово да се довери на всеки.
— Да — отговори Марджъри, — и искаше да живея с нея.
— Имаш ли други роднини?
— Само един баща, който се интересуваше повече от един внук, отколкото от щастието на дъщеря си. — Не.
— И ти й помагаше с пощата.
— Да — каза Марджъри. — Тя имаше най-чудесните идеи, но изобщо нямаше време да ги осъществи.
— Като тази…
— Да се разширим, за да можем да се издържаме по-добре.
— Как да се разширите?
— Като разширим района си. Сега обслужваме Уелс, Бристол и скоро ще имаме лондонската пощенска кола.
— Което беше твоя идея, готов съм да се обзаложа.
Марджъри си спомни за споровете.
— Баба беше против нея, но вече не е.
— Ти стана управителка, когато й се случи онази ужасна злополука.
— А, не, тогава вече бях станала управителка.
Той я стрелна с поглед.
— Ти си била само на деветнадесет, когато е станала злополуката. Кога тогава стана управителка на пощенската станция?
— Официално, когато навърших осемнадесет.
— Наистина ли? Не си ли била прекалено млада за такава отговорност?
Призраците от първата й година в Бат все още я преследваха, но дори и да станеха с Блейк големи приятели, тя нямаше да му разкрие ужасните неща, които беше направила онова лято — лятото, което я беше принудило да търси своята независимост. Като се поколеба, отговори: