— Ние… аз имах нужда от пари и нещо, което си заслужава да ангажира времето ми. Нали разбираш, че баба получава само една незначителна пенсия от Локсбърг и след злополуката…
— Не мога да си представя Нейна милост в ролята на учител на Таг и останалите момчета, както ти правиш.
— Тя не го е правила. Когато баба беше управителка на станцията, наемаше възрастни мъже да разнасят пощата. Но тогава ни беше даден единственият маршрут Бат-Лондон. Аз бях прекалено неопитна, за да ръководя мъжете, затова намерих Таг и останалите.
Ръката му я обгърна отново. Искаше й се да се облегне на него, но не можеше да си позволи такава дързост.
— Ти си им дала дом и надежда за бъдещето. Това е много благородно.
— Изобщо не съм благородна. Както баба казва, аз съм хитър предприемач.
— Това звучи като обида. Ти си извършила тази постъпка, водена от състрадание, а тя говори така, сякаш те е ръководила алчността — той стисна рамото й. — Така ли ти изглеждаше?
— Първоначално — да — истината започна да излиза от устата й. — Но аз просто съм била заблудена. Баба никога не ме е наранявала.
— Често ли се обиждаш от думите й?
Срамът се прокрадна в нея.
— Само когато съм се държала надменно и егоистично.
— Хайде, хайде — каза той и направи няколко кръгчета с дланта си върху рамото й. — Не вярвам да си била нито едното от двете.
Тя беше откровена с него и той не биваше да спори.
— Вярвай на каквото искаш.
— А аз вярвах, че дяволът ме е оставил на прага на Честъруд — каза той почти засмяно.
— Защо си вярвал в това?
— Защото майка ми го казваше.
— Това е отвратително. Как е могла да бъде толкова безсърдечна с теб?
Той се загледа не директно в нея, а във вълната, която се показваше от подплатата на качулката й. После каза тихо:
— Подозирам, че изпитваше завист, защото престана да бъде център на внимание — той се усмихна дяволито и завъртя очите си. — Наследникът на Честърфийлд винаги е предизвиквал сензация. Баща ми, чичовците ми, дори нейното семейство не можеха да говорят за нищо друго, освен за мен. Така че, както разбираш, понякога дори и тези, които ни обичат, могат да ни наранят.
Той го каза толкова искрено, че Марджъри се зачуди дали не говореше от нейно име.
— Достатъчно за мен — заяви той. — Кажи ми на колко години беше, когато взе Таг?
Животът й се беше променил този ден към по-добро.
— Току-що бях навършила седемнадесет.
Той се намръщи.
— Ти си приела пощенските пълномощия на седемнадесет?
Тя почти се засмя на тази глупост.
— Е, не. Просто извършвах услугите. Баба беше достатъчно великодушна, за да подпише първите предложени такси и да ми даде начален тласък.
— Ти си всичко, което тя има — каза той жално.
Тя отговори, раздразнена от неприятния му тон.
— Да, тя е всичко, което имам. Защо си я заплашил, че ще я изпратиш в Нортамбърланд?
Той се засмя.
— Нортамбърланд? Никога не съм й споменавал нищо за Нортамбърланд. Един от братовчедите ми живее със семейството си в това имение. Предложих на Роуина да й купя къща някъде в Англия. Мислих си, че ще избере Танбридж Уелс.
Баба й беше излъгала отново, Марджъри беше сигурна в това. Какво имаше в годежа с Блейк Честърфийлд, което караше Роуина да лъже и да интригантства? Може би се страхуваше да живее сама, независимо колко изискано беше мястото. По-важно беше какво се криеше зад това преместване.
— Това е просто въпрос на място. Ти искаш да се отървеш от баба.
— Мислих си, че тя харесва Танбридж Уелс. Счита се, че водите там са лековити. Близо е до Лондон, където ще живеем ние. Много от хората, които посещават Бат, идват от Танбридж, и Боу Неш го прави. Кливлънд също има къща там. Също и херцогинята на Марлбъро — той разтърка челото си, сякаш беше объркан от всичко това. — Исках просто да си има собствен дом.
Марджъри нямаше никакво намерение да коментира неговото твърдение, че ще живеят заедно в Лондон.
— Баба си има дом.
— Не, любима. Баща ти е собственикът на Хартсанг скуеър.
— Това е лъжа! — каза тя, огорчена отново от измамата на баща си. — Баба похарчи всичките си пари, пожертва всичко, за да ми купи къща.
Той сви рамене.
— Може и да не съм информиран правилно. Като стана въпрос за баба ти, чула ли си какво е казала на Тобаяс Пондз в банята „Крос“?
Дали той нарочно не сменяше темата на разговора? Няма значение, тя се беше изморила от враждата между него и Роуина.
— Целият град ги е чул. Не е трябвало да го нарича киселица.