— Сега пък какво е това? — студените му ръце обхванаха лицето й. Тя потрепера, а той наклони главата й назад. — Аз те разплаках. О, Марджъри, искам да бъдем приятели!
Усети умора. Тя не беше подходяща за Блейк Честърфийлд. Защо не беше послушала баба си?
— Баба беше права — каза, задушавана от сълзи. — Ти ще загубиш всичко заради мен. Не знаеш ли? После ще ме намразиш.
— Това е невъзможно, мила. Ти не ми даваш възможност да ти обясня. Наистина обичам морето, но и същевременно го мразя. Така е с всеки моряк. Няма да ми липсва, наистина няма, ако имам теб.
Всяка дума беше лъжа, изречена, само за да пощади чувствата й и да я накара да се омъжи за него. Тази история й беше позната, но старата й защитна система, изглежда, не действаше. Искаше й се да повярва, че Блейк Честърфийлд я обичаше, макар и само за тази вечер. Той я хвана под ръка и поеха обратно по пътеката към пътя. Когато стигнаха до каретата, извика:
— Педикорд, изтегляй лодката и поемай курс към родното пристанище.
Веднага щом седнаха един до друг в каретата, Блейк извади едно одеяло от отделението под седалката, която беше обърната напред. Изгаси лампите, притегли Марджъри по-близо до себе си и разгъна одеялото.
— Студено ли ти е?
Тя усещаше студа чак с костите си, но това не беше от времето.
— Не — излъга го тя, като сложи главата си на гърдите му.
Дори и през дебелото палто можеше да усети равномерните удари на сърцето му. Чувстваше се обичана и защитена, обгърната от силните му обятия. Никой друг мъж не можеше да се сравнява с Блейк Честърфийлд. Тогава как, чудеше се тя, щеше да продължи да живее, след като той се освободи от годежа? Беше ли й достатъчна работата? Не можеше да си отговори със сигурност.
— Погледни ме — той мушна ръката си под брадичката й и я повдигна.
Лунната светлина придаваше великолепна мекота на красивите му черти. Тя се усмихна възхитена и попита:
— Стопли ли се вече?
В отговор той се усмихна и промълви:
— Пламтя от нощта, когато влязох в Залата за пиене на минерална вода, Марджъри Ентуисъл.
След тези думи устните му докоснаха нейните и започнаха да се движат леко, сякаш търсеха най-подходящото място.
— Помогни ми да разгоря огъня — прошепна и продължи целувката.
Когато се отдръпна, тя му каза:
— Това, за което е необходима помощта ми, е да подхлъзнеш баща ми.
— Тогава омъжи се за мен.
— Не.
— Тогава ме обичай.
Очите й се затвориха бързо и в тъмнината светна картина от предразполагащ към безделие летен ден: тя и Блейк си почиваха върху сламеник на изпъстрена с цветя морава и се грееха на топлината, която излъчваше любовта. От устните й се отрони въздишка на задоволство, на която той отговори със стон на нетърпеливост, който наруши временния й покой и разпали отново желанието й.
Колелата се въртяха и проскърцваха, хамутите подрънкваха, копитата потропваха глухо по пръстта, каретата се полюшваше леко по хълмовете, а вътре в нея туптяха ускорено две сърца, стискаха се ръце и се замайваха глави, докато Марджъри почувства, че за пръв път живее пълноценно.
— Докосвай ме, докосвай ме — шепнеше й той, като насочи ръката й към вътрешността на ризата си. Крайчетата на пръстите й посрещнаха здравата стена на гърдите му и се вплетоха в меки като коприна косми.
Той потръпна и пое дъх. Тъй като съзнаваше че това можеше да бъде последната й възможност да изрази любовта си, тя стана, като го галеше, извиваше езика си заедно с неговия и раздухваше огъня на страстта. Той й отговаряше със същата пламенност и задвижи ръцете си болезнено бавно, като започна от гърдите й, обиколи тежките кринолини на полите й и завърши пътешествието върху чувствителната кожа от вътрешната страна на бедрата й. Гърдите му се надигнаха с усилие и той отдръпна устните си от нейните.
— Разтвори краката си — каза настоятелно — и ми позволи да те докосна тук.
Когато търсещите му пръсти намериха мястото, тя се стегна.
— Не, Блейк!
— Тихо — започна да я успокоява той, — отпусни се, любима. Не ме отблъсквай. Ти ме желаеш и го знаеш.
Тя отвори очите си и откри, че пламтящият му поглед се беше приковал върху устните й. Усмихна се широко, а зъбите му проблеснаха в мрака. Топлината на тази усмивка сякаш стопи всичките й вътрешни бариери.
— Ти си моето момиче — прошепна меко и мушна дългия си пръст в нея.
Тя потръпна при нежния допир. След това устните му отново се впиха в нейните, езикът му се мушна между тях и започна да се движи. Навън в тъмнината премигваха светлини. Над главата й забиха камбани. Той я галеше все по-бързо и по-дълбоко, докато палецът му намери мястото, което изведнъж стана ядрото на желанието й. Усети краката си слаби и непотребни, но съзнанието й се изостряше и ставаше все по-буйно. Очакваше я голямо откритие, което беше невероятно близо, една награда, която беше недостижима сега, но приближаването й все пак се усещаше. Да, беше вече толкова близо, че можеше почти да види светещите й очертания и да различи формата й. Стон на смущение се отрони от устните й.