— Ти си красива, любима — издиша той думите в устата й. — Мисли си само за удоволствието. То ще дойде, обещавам ти.
— Не, не мога — прошепна тя в отговор. — То е там, но…
— Можеш — той я притисна по-силно, а бузата му се допираше до нейната. — Насочи вниманието си към него, любов моя — каза й нежно. — Стреми се към него и облекчението ще настъпи.
Тя беше погълната от насладата, която разплете възлите на напрежението и я потопи в сладостен и блажен покой, успокоил душата й и зарадвал сърцето й. Един силен стон премина през устните й, а през тялото й — тръпка. Ритъмът на милувките му се забави, което удължи удоволствието й и предизвика влага между краката й. Потънала в унеса, в който я бе потопил той, Марджъри промълви:
— О, Блейк… Чувствам се толкова… толкова…
— Чудесно ли?
Това беше прозаична дума, прекалено обикновена, за да опише неповторимите усещания.
— Чувствам се толкова различно, сякаш съм открила нещо ново за самата мен.
Той оправи дрехите й и я придърпа върху краката си.
— Ох! — подскочи. — Тези проклети кринолини!
— Не ги ли харесваш!
Той я премести, за да нагласи роклята й.
— Да, но не точно сега. За какво говорехме?
— Признавах ти, че си ми помогнал да открия женското у мен.
— Мъжът пред теб е напълно съгласен с това, така че недей загубва тази женска мисъл — каза, като се загледа през прозореца.
Каретата спря и Блейк леко целуна Марджъри по носа.
— Дръж се за мен — каза й той и слезе, като я притискаше към гърдите си.
Заслепи я светлина. Мушна главата си в люлката под рамото му. Наблюдаваше го през полуотворените си очи в унеса, предизвикан от страстта, как я носи нагоре по стълбите към предната врата на Кливлънд. Тя се отвори. Блейк мина покрай изумения Сенфорд, без да забавя крачката си, след което продължи нагоре по стълбището, а после по дълъг коридор. Покрай нея бързо преминаваха портрети в позлатени рамки, а предметите бяха загубили очертанията си също като мислите й, които препускаха през съзнанието й.
Тя разтърси глава, за да възвърне способността на сетивата си да възприемат.
— Стой мирна — изкомандува я, — иначе ще паднем един върху друг. Краката ми се омекнали като желе.
Отвори се друга врата, която разкри един изненадан Оскар Евърсън. Блейк тръсна глава по посока към вратата. Слугата побърза да напусне стаята, като все още държеше четка за дрехи и сако от черно кадифе. Ключалката щракна. Блейк я постави на краката й, след което съблече бързо палтото и сакото си и ги хвърли на мястото за дрехи.
Тя беше сама с него в спалнята му. Реалността я извади от вцепенението с бързината на камък, хвърлен от прозорец. Света Дево Мария, какво правеше тя!
Почувства се като дете, което се беше лутало прекалено дълго в гората и не можеше да намери пътя към къщи. Мисли! Огледа се наоколо. Нищо не й беше познато, но тя никога не беше влизала в тази стая. Мисли! Видя маса с дъска за табла и два празни стола. Яркочервените завеси и подхождащият им юрган доказваха благосъстоянието на Кливлънд. Юрганът. Леглото. Пристъп от позната еуфория бързо премина през нея. Несигурните й крака я отнесоха до един стол с висока облегалка и тя се хвана за грубия плат на тапицерията. Трябваше да излезе оттук, но как можеше да го направи, след като мозъкът й не функционираше, а краката й не можеха да я държат? Решетката на камината издрънча. Тя се обърна и видя Блейк, който бе коленичил пред огнището, а изящният му профил беше очертан от златист блясък. С бързи и сигурни движения той накара огъня да се разгори. Само преди няколко минути ръцете му бяха запалили друг огън. Копнежът се разгоря в нея с нова сила. Като използваше ръжена за опора, той се изправи на краката си и застана срещу нея. Челото му се смръщи.
— Изглеждаш изплашена. Какво има? — попита, като се приближи още.
Тя отстъпи назад.
— Не трябваше да ме водиш тук.
— Така ли? — въпреки че думите бяха изречени с нежен шепот, в тях имаше предизвикателство.
— Да — отговори тя уверено. — Мислех, че ще ме отведеш вкъщи.