— Все едно да слушам баща си! — Блейк я беше компрометирал, но това не означаваше, че трябваше да се омъжи за него или че глупавата й постъпка щеше да се изпише на лицето й. Беше преживявала критични ситуации и преди. Щеше да направи същото и сега.
— Не съм твоя и нямам никакво намерение да те слушам. Махни се от мен!
— Бъди разумна, мила. Преди секунди беше. Станалото — станало.
— Разумна? — противно на всякаква разумна мисъл и нормално действие, тя вплете пръстите си в космите на гърдите му и сви ръцете си в юмруци. Когато той трепна, тя каза: — Единственият мъж, на който някога съм се доверявала в живота си, стои отвън пред тази врата. От деня, в който дойдох в Бат, Боу ми е като баща. Дори и когато не заслужавах уважението му, той ми го даваше. Срамувам се, че трябваше да ме намери тук. Не мога и няма повече да го разочаровам! — тя разтвори длани и го блъсна.
Блейк изруга цинично и скочи от леглото. Великолепен в своята голота, той тръгна тежко към съседната стая.
— Боу — извика тя, — моля ви, почакайте ме долу. Ще дойда след минута.
— Наскърбена ли си? — попита той, а гласът му трепереше от гняв.
Наскърбена? Тя беше съсипана, предадена от собствената си слабост на един сладкодумен мошеник.
— Не — излъга тя. — Напълно съм добре. Не се тревожете.
— Сигурна ли си? Ще изкъртя тази врата…
— Няма да е необходимо.
— Ще чакам в салона тогава — звуците от стъпките му заглъхнаха.
Тя видя нещо да се движи пред погледа й. Блейк застана на прага в тъмнозелен халат и с изражение, което граничеше с яростта.
— Никъде няма да ходиш тази вечер, Марджъри!
Заповедническият му тон я вбеси.
— Не съм твоя собственост, Блейк Честърфийлд! — като потрепера от болката между краката си, тя се надигна от леглото. По вътрешната част на бедрата й се стичаше кръв. Гордостта й се надигна при вида на видимото доказателство за глупостта й. Тя все още имаше достойнство. Единственото й спасение беше едно оттегляне с финес.
Дрехите й бяха разхвърляни по килима на пода. С треперещи ръце облече долната си риза с фустите и вдигна роклята си. В нетърпението си да я съблече Блейк беше изскубал повечето от кукичките и изкривил останалите. Замаяна от отчаяние, тя се вмъкна в измачканата си рокля и започна да се мъчи да я закопчае. Гърбът зееше, а пелерината не можеше да покрие повредите. Блейк се приближи към нея.
— Позволи ми да ти помогна.
Тя вдигна ръката си.
— Не ме докосвай!
Той въздъхна, но продължи:
— Не е ли малко късно да ме отблъскваш, Марджъри?
— Идването ми тук с теб беше грешка, но случилото се не променя нещата — отговори тя.
— Грешка ли? — изсъска той с цялата си наранена мъжка гордост и честърфийлдска самоувереност. — Преди половин час не мислеше, че да се любиш с мен е грешка. Защо си промени мнението?
— Защото Боу ме свари тук с теб. Не трябваше да ти се отдавам. Това е неморално.
— „Обичай ме сега, Блейк“ — каза той, като я имитираше. — „Ела тук и свали чорапите ми, Блейк.“
Тя посрещна присмеха му с ярост.
— Върви по дяволите, Блейк Честърфийлд.
— „Изгарям от копнеж по теб, Блейк“ — продължи да я имитира той, като сграбчи китките й и ги задържа. — Ти получи това, което пожела, управителке на пощенската станция.
Обзе я сляпа ярост и се опита да се отскубне.
— Пусни ме!
— Можеш да ми зашлевиш плесница, така ли? — засмя се той без всякаква веселост в гласа си. — Не ме е страх.
Тя го ритна в пищяла. Той изпъшка и освободи ръцете й, като се хвана за наранения крак. Марджъри започна да усеща прилив на удовлетворение.
— Ти ме прелъсти, Блейк Честърфийлд, а аз може би съм била достатъчно глупава, за да ти се хвърля в обятията…
— В моето легло — изръмжа той, като подскачаше на един крак. — Ти се хвърли в леглото ми. Наслаждаваше се на всяка блажена минута. Ето доказателството! — той го посочи. — Моминската ти кръв е обагрила чаршафите ми.
Тя си представи живата картина с Блейк, който смучеше гърдите й, а после я подтикваше да разтвори краката си широко, за да може да й даде цялата си любов. Кожата й пламна при спомена за мощното му тяло, което се премести върху нейното, а коремът му докосваше нейния.
Блейк Честърфийлд я беше посветил в чувствеността, поглъщаща и разрушителна като влечението към хазарта. Тя се беше поддала на изкушението и ако не излезеше от тази стая веднага, щеше да бъде отново на гърба си. Той милваше раменете й.
— И двамата бяхме нетърпеливи, любима. Опитах се да не бързам, но бях чакал толкова дълго да се любя с теб.