— Абсолютно готова съм да изляза през тази врата и от твоя живот.
— Няма ли да помислиш още веднъж? Няма ли нещо за довършване?
„Търпение — каза си тя. — Ти сигурно си първата жена, която го е напускала.“ Тя би заложила новата пощенска кола, че той щеше да се опита да я оплете в мрежата си със словесни маневри, или да я прелъсти отново. Прониза я болка при мисълта за любенето си с него и за удоволствието, което й беше доставил.
— Напълно сме приключили с всичко, което стана в тази стая.
— Ти си се подготвила да излезеш през тази врата и никога да не се обърнеш назад, никога да не помислиш за това, което си оставила тук?
Тя щеше да се обръща назад. С разкъсващ сърцето й ужас разбра, че ще съживява в съзнанието си тази вечер до края на живота си. Единствената й надежда беше, че някой близък ден сърдечната мъка щеше да изчезне.
Като протегна ръката си, тя каза:
— Дай ми ключа, Блейк. Боу ме чака и аз искам да ме отведе вкъщи.
— Не трябва да правя това — той зарови ръка в косата си и направи гримаса, която беше пародия на мъка. — Ще съжалявам за това, знам, че така ще стане.
Марджъри не се заблуждаваше. Блейк Честърфийлд беше отчаян.
Той отиде до бюрото и започна да рови в едно чекмедже, след това се върна обратно и отключи вратата. Когато тя я отвори, той застана пред нея.
— Ще доведа Педикорд с каретата сутринта. Подготви Таг и останалите.
Той, изглежда, беше способен да се държи така, сякаш нищо не се беше случило. „Благородниците — помисли си тя — имат странни маниери.“ Но до сутринта на следващия ден тя щеше да овладее себе си и емоциите си. Пощальоните щяха да бъдат обучавани на другия ден, а тази вечер беше разбрала как трябва да се държи.
— Ако не си променила мнението си относно недовършената работа…
— Нищо не се е променило — каза тя, без да има смелост да го погледне. — Момчетата ще бъдат готови и ще чакат в конюшнята в десет часа.
Той се отмести от прага. Тя излезе в коридора, като стискаше пелерината си.
— Марджъри…
Тя се обърна.
— Да.
В очите му просветна радостно пламъче.
— Забравила си си обувките.
Брайън, кочияшът ирландец, помогна на Марджъри да се качи в каретата на Боу. Последния път, когато се беше возила в тази разкошна кола, Блейк Честърфийлд беше седял срещу нея и се беше заклел, че ще му стане жена. През нощта на неговото пристигане в Бат тя беше уверена, че ще може да се отърве от него. Дори му беше предложила помощта си, за да се освободи от капана на баща й. В замяна на това той я беше хванал в клопката си.
Боу се качи в каретата и седна срещу нея. Като изруга, той хвърли бобровата си шапка на седалката. Малките пламъчета на фенерите потрепнаха.
Сърцето й се сви.
— Боу, толкова се срамувам! — сълзите я задушиха и замъглиха погледа й. — Трябва да сте разочарован от мен.
Той се наклони напред и хвана ръцете й. Веселите му сини очи заблестяха от обич.
— Хайде, хайде, Марджъри, скъпа. Не искам да слушам нищо такова. Никой не се е гордял повече със собствената си плът и кръв, отколкото аз се гордея с теб. Знаеш много добре, че бих пропилял всичкия си шанс на карти за привилегията да се похваля, че аз съм те създал.
— О, Боу! — гласът й секна. — Не заслужавам такава преданост.
— По дяволите! — палците му се притиснаха в дланите й. — Ти наговори подобни приказки и когато беше на шестнадесет, спомняш ли си?
Тъмните дни от ранната й младост висяха като сенки в съзнанието й. Тя се беше давила в море от глезотии, докато Боу не я беше спасил. Но сега прегрешенията й от онова време бледнееха в сравнение с глупостта, която беше извършила с Блейк Честърфийлд.
— Ние сме уредили въпроса за това, какво заслужаваш и какво не, нали Марджъри?
Един въглен от предишната й смелост се разгоря.
— Да, но се ядосвам, като си помисля, че винаги причинявам неприятности.
— Не ти, а баща ти причинява неприятностите.
— Вие имате и други задължения.
— О, разбира се, че имам — каза той шеговито. — Такива като на госпожа Сърли към любимата й маймуна. Знаеш ли, че животното се отвързало в хлебарницата на Сали Лан? Станала ужасна бъркотия, хвърчали торти и сладкиши във всички посоки. Аз не приех отговорността да уреждам маймунските работи в Бат.
Комичната история я накара да се усмихне.
— Доколкото разбирам, сте разрешили дилемата с обичайния си дипломатичен такт.
— Едва ли, но не се тревожи. Ще разрешим проблема ти с лорд Блейк.
Скъпият оптимист Боу!
— Вие не ме разбирате. Той не ме е насилвал.
— Не. Прелъстил те е — каза той с потъмняло като градоносен облак лице. — Знам славата му, Марджъри. По дяволите, и най-незначителният градинар, който отглежда зелки, знае за вкуса на Блейк Честърфийлд към красивите жени. Трябваше да те предпазя.