Дори и един комплимент от „краля“ не можеше да я поласкае повече.
— Не е ваша вината.
— Да бях само с двадесет години по-млад, щях да повикам на дуел този дисциплиниран военен — заяви Боу. — Едно рязване на благородната му буза щеше да му даде урок да не си играе с дамите на Бат.
Тя се сети за уменията на Блейк при боравенето с шпагата. Дори и да беше млад, Боу Неш не би имал този шанс. Все пак готовността да й помогне поукрепи духа й.
— Знаех какво правя. Вината е моя.
Като я огледа изпитателно, Боу попита:
— Как се чувстваш?
„Изпразнена от съдържание. Незначителна.“
— Изморена съм.
— Обичаш ли го, Марджъри?
Преди половин час щеше да извика високо „да“, да подпише документа за годежа и да последва Блейк Честърфийлд дори до края на света. Сега разбираше разликата между страстта и любовта.
— Също както половината жени в Англия бях завладяна от идеята да бъда ухажвана от Блейк Честърфийлд. Но да го обичам? — тя се загледа в ръцете си. — Не! — излъга Марджъри.
Боу стисна ръцете й за последен път и се отпусна на мястото си.
— Какво ще кажеш за едно потопяване в банята „Крос“? — каза той замислено.
— Сега ли?
— Да, сега. Джулиана се кълне, че водите там вечерно време са божи лек за женската душа. Ще бъдем там сами. Можеш да се успокоиш, преди да видиш баба си.
Изгледите да се срещне очи в очи с Роуина изцедиха и малкото сили, които й бяха останали.
— Но банята е затворена.
— Нищо не е затворено за мен в този град на минерални извори — каза „кралят“ на Бат.
— Но робата ми е вкъщи.
— Не се притеснявай. Има гардероб с роби за посетителите. Можеш да вземеш една от тях.
Спокойствие, тишина и басейн с топла вода — звучеше чудесно!
— Добре, хайде да отидем в банята.
Боу даде инструкции на своя кочияш, който плесна с камшика. Шестте сиви коня във впряга теглеха като един каретата през улиците на Бат. Лампите преминаваха отстрани бързо като жълти комети. Тя въздъхна с облекчение при вида на пустите улици. Глухото чаткане на железните подкови върху каменната настилка отекваше в ушите й.
— Благодаря ви, Боу, за това, че дойдохте да ме вземете. Но как разбрахте? — тя не можа да намери думи да назове греха си.
Той се загледа през прозореца.
— Брайън, моят кочияш, е влюбен в една прислужница на Кингстън. Стоял е пред прага на Кингстън, когато сте пристигнали…
Тя се ободри от друсането на каретата и от мисълта за унищожената си гордост. Как ли е изглеждала със замъгления си поглед, отпусната като безгръбначна глупачка в ръцете на Блейк? Потрепера, като си помисли колко лесно се беше озовала в леглото му. Но дори и сега, когато се изправи пред последиците от неблагоразумието си, тя си спомни за удоволствието, което й беше доставил. Похотта, помисли си тя, е движещата сила на Блейк Честърфийлд, но и един жалък сувенир за разбитото й сърце. Като се страхуваше да попита, и все пак подтиквана да разбере, тя каза:
— Видял ли ни е някой друг?
— Не. При това увеселение у Клейвърови и бала в Уилтшър, всички важни личности са били заети. Освен това, ако историята се разчуе, никой не би повярвал. Те ще си спомнят слуховете за теб и Тобаяс Пондз в онази странноприемница.
— Но Тобаяс се опита да ми се натрапи.
— Недоразумение — каза той. — Все пак то ще послужи за целта, като се наложи.
— Слава на бога за дребните услуги — каза тя. Каретата се залюля, преди да спре. Ирландецът отвори вратата и спусна стъпенката. Марджъри слезе и тръгна към сводестия вход. Познатата миризма на съдържащата желязо вода на минералните извори не й се стори толкова неприятна тази вечер.
— Върви напред, Марджъри — каза Боу, а след това тихо заговори нещо на Брайън.
Тя мина през сводестия вход и влезе в осветен от фенери коридор. Ехото от капещата вода и тракането на обувките им отекна в тесния коридор. Каменни лица на древни богове украсяваха стените: красивата луна им се усмихваше за добре дошли, свирепият образ на Горгон сякаш ревящ на трепкащата светлина.
Хиляди градски дами и почитани рицари, провинциални земевладелци и известни красавици бяха минали по този път, но не през тъмнината на нощта. Само една елитна група беше удостоена с такава привилегия.
Традицията завладя Марджъри и докато влезе в дамската съблекалня, отново усети пълнота. Две каменни пейки, един празен мангал и поставка за дрехи представляваха интериорът на уютната стая. Поздрави я усмихната и позната отнякъде слугиня, която държеше кофа и четка.