Изгледите за нов съюзник зарадваха Марджъри.
— Да, и като стана въпрос за женитба, вие трябва да се ожените за нея.
— Хайде да говорим за нещо друго — каза той разгорещено, като се закашля.
На следващата сутрин Блейк пътуваше сам в каретата, като барабанеше с пръсти по седалката, а съзнанието му бе насочено към предстоящата среща. Не се беше чувствал толкова нервен от първия ден в Кеймбридж. Какво щеше да каже Марджъри? А още по-лошо беше, ако не му кажеше изобщо нищо. Пръстите му се свиха в юмрук и заудряха по седалката. Иронията на ситуацията беше насочена срещу него.
Тя го обичаше, но нямаше да се омъжи за него, докато не й разкриеше черната си душа и не извадеше от нея ужасната си тайна. Тогава тя щеше да потрепери. Любовта щеше да увяхне и да се превърне в съжаление. Ако извадеше късмет, тя можеше да прикрие отвращението си, но то щеше да присъства там, във всяка усмивка, във всеки поглед. С течение на времето щяха да се отдалечат един от друг и шегите за супата от волски бузи и закърпени лица щяха да се превърнат в прекалено болезнени спомени. Гърлото му се сви. Какво беше сторил, за да заслужи такава безрадостна съдба? Най-после беше срещнал жената, която да обича, а не можеше да я увери в чувствата си. Дори и да успееше да излее любовта си, тя щеше да приеме декларацията му за друга хитрина, с която иска да избяга от капана на Джордж. Как това чудовище беше създало такава привлекателна дъщеря?
Като търсеше нещо, за да се разсее, Блейк повдигна перденцето на прозореца. Пешеходците се бяха наредили от двете страни на улицата и си бъбреха приятелски на път за Залата за пиене на минерална вода, където отиваха, за да вземат участие в традиционното пиене на три чаши изворна вода.
Но подобно на котка, играеща си с мишка, съзнанието му загложди сърцето. Мислеше за предишната вечер. Тя се беше наслаждавала на любовта им, а той беше изпитал огромно удоволствие от усещането на дългите й крака около тялото си — необузданото му тяло така хубаво прилепваше към нейното. Искаше му се да спи всяка нощ с нея, да се събужда с усмихнатото й лице, да гледа как храни неговите деца. Какво можеше да направи, за да се случи това?
Какво ли беше казала на Неш?
Блейк неохотно се възхити на „краля“ на Бат за това, че беше дошъл да я спаси. Марджъри се нуждаеше от покровител, който да се ръководи от най-добрите й интереси.
Тя се нуждаеше от съпруг, който да изпъкни желанието й за деца. Всичко, което имаше тя сега, беше една огромна отговорност, една група от ласкаещи я млади момчета и една язвителна вдовица на херцог, озлобена срещу мъжете. И едно бъдеще с мъж, когото щеше да ненавижда.
Каретата се разлюля. Нещо се обърна в стомаха му. Подобно на неопитомен, но сдържан звяр, неговата отвратителна тайна пропълзя обратно в леговището на душата му. С тъга и съжаление Блейк Честърфийлд призова арогантното си и самоуверено поведение, от което се нуждаеше, за да посрещне света.
Видя през прозореца елегантната фасада на Хартсанг скуеър. Появи се и неравната пътека към пощенската станция. Под познатия пощенски рог стоеше Марджъри, облечена в това, което той разпозна като работно облекло: удобна синя рокля с високо деколте и скромни кринолини. Той се усмихна. Неговата управителка на пощенска станция нямаше нужда от украшения, за да привлече вниманието. Примамващият й ръст, лъскавата коса, привличащата увереност накараха кръвта му да заври и сърцето му да закопнее.
Таг, Уик и Ханикоум стояха до нея. На Блейк му се искаше денят да бъде по-студен, за да може да види момчетата в новите им пелерини.
От един прозорец на горния етаж Камбър Стоукс си подаде главата и извика:
— Ухажор на двора!
Любопитни лица се появиха на всеки прозорец. Блейк започна да се смее злорадо и слезе.
— Застани на дрейф, Педикорд — извика му той да се закове неподвижно.
— Тъй вярно, капитане.
Като си сваляше ръкавиците, Блейк се приближи към групата момчета, които гледаха на него, сякаш че беше Атила, дошъл да плячкосва.
— Здравей, любов моя — каза той.
Очите й посрещнаха неговите, след което се свиха.
— Добър ден, милорд. Благодаря ви, че отделихте от времето си заради нас.
Таг застава пред нея, а останалите момчета — от двете й страни. Издадените напред брадички и стиснати устни излъчваха готовност за защита. Клюките се разнасяха бързо в Бат. Момчетата знаеха колко време Марджъри беше прекарала с Блейк и се чувстваха застрашени. Тя беше грабнала тези младежи от калта на уличката „Лилипут“ с обещанието за храна и подслон. Беше им дала шанс да се борят, за да избягат от жестокостите на живота. Не можеха да направят по-малко от това да я закрилят, а той не можеше да направи по-малко от това да им пощади гордостта.