— В чест на баба ми Алексис Стюърт — каза той, като — уви шала около раменете й.
Като се взря в зелените му като листата очи, тя каза:
— Хубавичкият принц Чарлз ми е гласувал доверие да му доставя от водата на Бат. Казва, че тя щяла да му помогне да измие вкуса на италианската храна.
— Той е обявен за човек извън закона и е без значение.
Тя сви рамене.
— Шелбърн също ми имаше доверие.
— Шелбърн с положителност не важи — отвърна той с фалшива ярост.
Същия следобед посетиха майстора на карети, който обеща да достави изработения файтон след две седмици. Блейк я попита каква ще бъде украсата на вратата на златисто-зеления файтон. Когато Марджъри му отговори, че няма да има такава, той намери една пръчка и скицира в калта една емблема с четирите необуздани лъвове на Англия, които служеха като рамка на герб с формата на пощенски рог.
— Ето — каза той, като нарисува една вълнообразна линия в основата на герба. — Ще поставя панделка с думите: Aquae Sulis. Това е името, което римляните са дали на Бат, нали?
— Ти четеш местната история.
Лицето му изведнъж придоби необичайно сурово изражение и той отклони погледа си настрани. С едно движение на обутия в ботуш крак изличи рисунката. По късно, когато я нарисува отново с мастило, Марджъри засия от гордост заради хералдическия герб. Тя се молеше скоро да получи доверието му, както и таланта му да скицира. Знаеше от опит, че баща й щеше да стане много скоро нетърпелив, тъй като никой от годежите не беше продължавал толкова дълго. Времето за Блейк Честърфийлд изтичаше…
Във вторник тя възобнови задълженията си на управителка на пощенската станция в Бат. Всяка сутрин правеше обиколки, записваше таксите, а след това обядваше с баба си. Всеки следобед преподаваше на пощальоните четене, писане и география и работеше върху таксите, които щеше да предложи с известна пощенска отстъпка. Всяка вечер Блейк се отбиваше в седем часа. Във вторник присъстваха на един прием в Прайър парк. В сряда отидоха да гледат пиеса в театъра на улица „Овощна градина“. В четвъртък седнаха в „Ужасния Том“, пиха шери и слушаха един гостуващ поет. През цялото време Блейк се опитваше да я съблазни, но тя винаги се измъкваше. Късно всяка вечер отнасяше копнежите и грижите си в уединението на банята с минерална вода.
През тази седмица Блейк й разказа съвсем искрено за детството си в Честъруд. Нещо я прободе в сърцето, когато го чу да казва:
— Родителите ми вярваха, че до юношеството си децата не бива да се появяват в обществото. Те живееха в Лондон, а аз — в провинцията. При важни поводи ме извикваха при тях, показваха ме, а след това ме заточваха обратно в Честъруд…
Тя осъзна с тъга, че дори и знатни семейства като Честърфийлдови можеха да се държат с жестокостта на Джордж Ентуисъл.
— Изпратиха ли те да учиш надалеч? — попита тя. След малко колебание Блейк призна, че се е отегчавал в Итън. Той обясни, че Кеймбридж бил кошмар за един нетърпелив млад маркиз, който копнеел за приключения в бурните морета. Тя го покани да изнесе лекции на момчетата от пощенската станция за колониите. Той отказа, като се пошегува, че ще им размъти мозъците, но обеща да им даде инструкции как да се грижат за конете на каретата.
Всеки път, когато се опитваше да започне темата за причините, поради които баща й го изнудваше, Блейк проваляше опитите й. Всеки път, когато той се опитваше да я примами в леглото си, тя предотвратяваше прелъстяването. С всеки изминат ден й се струваше, че беше далеч моментът, в който щеше да спечели доверието му, но не и този, в който щеше да му се отдаде отново. Кой щеше да настъпи по-напред: неговото признание или нейното отдаване?
Изпитваше голямо желание да сподели грижите си с Боу, но той остана в Лондон. Да обсъжда чувствата си с Роуина, беше немислимо. Само при споменаването на Блейк баба й започваше изобличителна реч за отвратителните благородници и за съдбата на нещастните жени, които вярваха на дяволските им лъжи. Клетата, самотна Роуина! Блейк беше накарал Марджъри да види баба си в нова светлина.
По време на една от сутрешните си обиколки Марджъри посети Джулиана Пепджой — приятелката, която можеше да се окаже последната й надежда!
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
„Кавгите са забранени в обществените зали на Бат.“
Джулиана стоеше на вратата на гостната облечена в снежнобяла рокля от стъклена батиста с огромни макове, бродирани на полата, и широк червен колан на кръста. Синкавочерната й коса падаше върху рамото й като водопад от спираловидни къдрици. Тя изглеждаше по-скоро като шестнадесетгодишно момиче, отколкото като дългогодишна съпруга на „краля“ на Бат.