Те отговориха в един глас:
— Да, разбира се.
Фло протегна ръка към Даниъл и каза:
— Всичко е наред. Аз съм добре. Уини се облича, скоро ще бъде тук.
— Добре, междувременно ще пием кафе, твърде рано е за нещо по-силно, поне за мен. А за вас? — Той погледна към Харви, който каза с усмивка:
— За мен също. Ще пия кафе.
— Тогава, извинете ме за секунда, отивам да кажа на Маги. Нея не сте я видели още, нали?
— Да, Стивън също.
— Е, добре, ще обиколим къщата. Имаме достатъчно време преди началото на голямото шоу, въпреки че би било по-добре, Дон, ако излезеш навън да провериш как вървят нещата в под увеселителната тента.
Стана така, че Джо остана сам с тях и не след дълго каза, гледайки към мъжа, който все още стоеше изправен до канапето:
— Елате да седнете, изглеждате ми доста голям.
С леко кимване Харви седна на канапето до Фло и веднага сложи ръката си върху раменете й, като я придърпа по-близо до себе си и сякаш беше разбрал, че в лицето на Джо има приятел.
— Зле ли мина горе? — попита я той.
— Не съвсем. Но ти знаеш, казвала съм ти, че никога не сме се разбирали, откакто за първи път изфъфлих името й и я нарекох Уин вместо Уинифред. Аз бях на три години, а тя на десет, когато за първи път ми удари шамар. Но аз бях на шест, а тя на тринайсет, когато за първи път я ударих с лопатата за въглища. Оттогава войната ни е само словесна.
— Колко жалко, — каза Джо, който беше седнал срещу тях и се смееше — защото, ако щеш вярвай, лельо Фло… — той се наведе към нея и шепнешком каза, — ти не си единствения човек, на който понякога му се иска да използва лопатата за въглища. — После, като се поизправи, добави с мрачен тон: — Мога да ти кажа, и то сериозно, че нямам представа как ще живеем веднъж след като нейния любимец излезе от църквата днес, защото много добре знаеш, лельо Фло, че през всичките тези години той беше единственият смисъл на живота й.
— Това ми е ясно. Но съм озадачена как се стигна до там, че тя да одобри този брак?
— Ще бъда откровен — Джо сниши глас. — Татко дърпаше конците.
— И тя допусна това?
— Случаят беше между чука и наковалнята. Нали знаеш, че татко има братовчед в Америка. Потръгнало му е доста в почти същия бизнес, както на татко, но в по-голям мащаб и преди около две години татко го помоли да намери работа за Дон. В същото време… — Той се поколеба и погледна към цветята върху камината, после прехапа устни преди да се обърне към тях и да каже: — Той някакси разбра, че Анет си пада по Дон…
— Но тя трябва да е била по това време ученичка в манастира.
— Да, лельо Фло, почти на осемнайсет години. Можеше да учи в колеж — мисля, че искаше да стане, учителка — но, очевидно, повече искаше Дон и така мама трябваше да избира дали синът и да замине в Америка или само на десет мили в Хейзъл Котидж в Нортъмбърлънд. И с голямо нежелание тя предпочете второто.
— На десет мили! И още не се е научила да кара кола! Чудя се как го е допуснала.
— О, Бил я разхожда навсякъде. И въпреки всичко е съвсем наблизо. Това пак е работа на татко.
Джо направи гримаса, а Фло каза:
— Не се учудвам защо е под пара…
— А аз съм сигурен, че моята поява тук не е успокоила никак нещата — каза Харви.
— Твоята поява тук отвлече вниманието. — Джо се усмихна на Харви широко.
— Като червената светлина нагоре по пътя, само че в този случай черна. Както и да е. — Той притисна Фло към себе си. — А сега ще си представя, че съм в съда и тя е завела дело, а аз защитавам една самотна жена, — той отново притисна Фло към себе си — която не само че е много хубава, но е мила и разбрана. Но най-голямото й достойнство за мен е, че е най-добрата секретарка в този бизнес.
Те се смееха, когато Маги донесе кафето. Тя не реагира. Те отново се смееха, когато в стаята влезе Стивън и като видя гостенина, възкликна:
— О, ти си голям черен мъж!
Харви, който знаеше всичко за състоянието на Стивън, отговори:
— А ти не си ли голям бял мъж и то хубав, на всичко отгоре.
Те продължаваха да се смеят, когато заедно разгледаха увеселителната тента с килима с розов кант, гирляндите от цветя, висящи от стълб на стълб… Но смехът и разговорите секнаха, когато на прага, като прецъфтяло цвете, се появи Уини.
Случи се така, че най-близо до нея, на шест крачки, беше Харви и тъй като никой от останалите не проговори, нито продължи да върви, той тръгна напред и като застана пред нея, протегна ръка и с тон, какъвто през целия си живот тя не беше чувала във Фелбърн, каза:
— Трябва да ви се извиня, мисис Коулсън, за неочакваното ми присъствие на този специален за вас ден. — Плътният му глас се сниши дотолкова, че само тя можеше да го чуе и той добави: — Ако моето присъствие тук ви кара да се чувствате неудобно, аз ще си тръгна, защото не бих желал да ви притеснявам, особено на този ден.