Тя премигваше бързо. Насреща й беше Фло, с каменно изражение на лицето и очи, в които прозираше заплаха, която тя не можеше да пренебрегне. Но дори и да нямаше нищо заплашително, щеше да й бъде трудно да накара това необикновено създание да си тръгне. Тя беше така устроена, че сега си задаваше въпроса: как стана така, че тяхната Фло се хареса на мъж като този, нищо че беше черен, защото в него имаше нещо, не само във фигурата и погледа, и този негов глас, а просто имаше нещо. И тя не се изненада, когато се чу да казва:
— Аз… аз въобще не се притеснявам. А трябва ли?
Когато той взе ръката й и я стисна здраво, но внимателно, тя не можа да определи новото чувство, което изпита към сестра си, защото никога през живота си досега не беше изпитвала ревност от нея…
След посещението до увеселителната площадка, изглежда някакво чувство на веселие обхвана цялата къща.
Точно в дванайсет часа Дон, издокаран за началото с изключение на сивия си цилиндър, изтича през страничната врата към задната част на къщата до жилището на Джо. И когато минаваше край един от малките прозорци още от самото построяване на къщичката, той направи крачка назад и наклони глава на една страна, защото там коленичил до стола, стоеше Джо и очевидно се молеше.
Джо или видя сянката до прозореца, или усети, че има някой, защото бързо повдигна главата си и двамата за секунда се гледаха очи в очи.
Влязъл в стаята, Дон тихо каза:
— Притесняваш ли се за нещо, Джо?
— Не, не.
— Но ти… а…
— Да, молех се. Не се ли молиш понякога.
— Никога по обяд. Сигурен ли си, че няма нещо? Както и да е, напоследък не си ходил на църква. Ще те надушат; поне отец Коуди.
— Щом искаш да знаеш, млади момко, току-що се молех за… вас двамата, да бъдете щастливи.
— О, Джо. — Последва тишина и Дон импулсивно прегърна брат си, той го приемаше за свой брат във всяко едно отношение и след като го пусна, каза:
— Казвай какво търсиш по тия места!
— Исках… исках само да се обадя на Анет, да я чуя, да разбера как се чувства, а от къщи нямаше как, нали?
— Давай тогава. — Джо тръгна към съседната стая, която използваше за офис и изчака Дон да влезе вътре, а той отиде в спалнята си. Застана с гръб към вратата и наведе главата си надолу.
От офиса Даниъл говореше по телефона.
— Ти ли си, Сара? Аз съм. Би ли извикала мис Анет за малко на телефона?
— О, мистър Дон, — гласът й долиташе до него като шепот — тя се облича. Тук е мисис Алисън.
— Ало! Кой е? О, Дон, какво има, за бога? Нали знаеш, че няма да ти върви, ако по някакъв начин се свържеш с нея преди сватбата.
— Мислех, че само ако се видим. Хайде, бъдеща бабо, само да я чуя!
— Да не си решил да я оставиш?
Той държеше телефонната слушалка на разстояние от лицето си и се усмихваше широко. Не можеше да си представи, че мама Алисън се шегува. Засмя се високо и каза:
— Да, точно това искам да й кажа. Хайде, само да я чуя.
— Не е хубаво, носи нещастие.
— Днес е щастлив ден.
Настъпи мълчание. В далечината се чу шепот от гласове и тя взе слушалката:
— Нещо лошо ли се е случило, Дон?
— Ни най-малко, скъпа. Просто… просто исках да разбера как се чувстваш.
— О, ужасно, цялата треперя и копнея да те видя. О, Дон, не мога да повярвам, че е толкова близо. — Тя говореше тихо.
— Още един час и ще те видя в църквата.
— Обичам те. Много те обичам.
— Аз не просто те обичам, обожавам те.
— О, не се изповядвай! — от другия край се разнесе смях, — идолите са фалшиви.
— Да, фалшиви са, но аз обожавам моя идол. Добре, добре. Оставям те. Довиждане, любов моя.
4
Сватбената литургия свърши. Те бяха женени. Бяха едно цяло. Часът, който им се стори цяла вечност, беше към своя край. Взеха причастие. Изслушаха прочувствените слова на Отец Рамшоу. Хорът възторжено запя; младият сопран извиваше трели толкова трогателно, че много хора се просълзиха. Те записаха имената си в регистъра: Анет Алисън беше станала Анет Коулсън. Погледнаха се един друг в очите и внимателният наблюдател щеше да забележи болката, с която настъпи облекчението. Навсякъде цареше оживление.
Когато излязоха от църковната канцелария и тръгнаха към първите пейки, се разнесоха звуците на органа. Майката на Анет плачеше, но очите на Уинифред Коулсън бяха сухи, а закръгленото лице бяло като тебешир и като че ли Даниъл трябваше да я побутне към пътеката между пейките и вън от църквата да се слеят с множеството от гости.
Изглежда, фотографът скоро овладя положението, като се опита да заснеме младоженеца и младоженката с роднините от двете страни; кума Джо и двете шаферки Джесика Баубънт и Айрини Шилтън, приятелки на Анет от ученическите години, които се бяха облегнали на ръцете на Джо, хилеха се и всяка поотделно тайно се надяваше един ден да застане до Джо както днес Анет стоеше до Дон.