Той бавно слизаше по стълбите и като минаваше през хола, вратата в далечината се отвори и там застана осиновеният му син Джо.
Джо беше висок като него и двамата много си приличаха, само че косата му беше черна, не просто тъмна, а очите му светлокафяви, а не сини. Даниъл винаги изпитваше гордост от това, че Джо прилича на него, защото го считаше за свой син, дори повече от Стивън или дори Дон.
Крачейки към него, той погледна двете книги, които Джо държеше в ръката си и попита:
— Какво е това? Да не се приготвяш за нощна смяна?
— Не, съвсем не, просто исках да видя нещо.
Известно време те се гледаха един друг и Джо непринудено запита:
— Неприятности ли имаш?
— Какво имаш предвид?
— Ами, ако не си забравил, спалнята се намира над библиотеката. Таванът там е висок — той рязко погледна нагоре, — но всичко се чува.
Даниъл тръгна към библиотеката и го попита през рамо:
— Имаш ли малко време?
— Да, колкото искаш.
Джо затвори вратата след себе си, после последва Даниъл нагоре към стаята, където в ъгъла срещу дълъг прозорец имаше меко кожено канапе, от което се виждаше градината. Но когато човекът, който той считаше за свой баща, не седна, а се запъти към прозореца и с вдигната ръка се подпря на рамката, той отиде до него и каза:
— Какво има?
— Няма да повярваш. — Даниъл се обърна към него. — Никога няма да повярваш какво иска тя да направя с Дон.
— Наистина няма, докато не ми кажеш.
Даниъл се отмести от прозореца, тръгна към канапето и се свлече в него. После приведен напред и с лакти върху коленете си, вперил поглед в излъскания паркет, каза:
— Тя иска да попитам Дон дали още е девствен. Тъй като не последва никакъв коментар от страна на Джо, Даниъл се обърна за да го погледне и попита:
— Е, какво ще кажеш за това?
Джо поклати глава.
— Какво мога да кажа? Нищо, освен да те попитам какво според теб би направила тя, ако се върнеш и й кажеш, че не е.
— Какво би направила ли? Просто не знам. Недоумявам. Едно е сигурно, че ще изпадне в крайност, може дори да се опита да попречи на сватбата под предлог, че не е достоен да се ожени за такова непокварено момиче като Ани или Анет, както майка й настоява да я наричат. Такава е тя! Или ще го повлече при отец Коуди. О, не, не, отец Рамшоу, не, той по-скоро ще се изсмее в лицето й, но ужасният Коуди би призовал свети Йоан Кръстител да се появи и изкъпе сина й.
— О, татко — До сложи ръка върху устата си. — Знаеш, че това е смешно.
— Виж, момчето ми, не намирам нищо смешно в това, което говоря или върша тия дни. Ако трябва да бъда честен, мога да споделя това само с теб и още един човек, повече не ми издържат нервите. Два пъти съм я напускал, нали знаеш, но тя ме довличаше обратно с разкаяния, пък и от чувство за дълг… всичките й сълзи и заплахи за самоубийство в името на децата… Децата!
Той посочи Джо.
— Да вземем теб. Ти беше на двайсет години, когато за последен път тя те спомена сред децата. Това стана преди пет години и детето й беше при нея, защото тя все още гледаше на шестнайсетгодишния Дон като на дете. Чудна работа, колко свястно момче излезе той, не мислиш ли?
— Да, така е, татко. Той наистина е свестен. Но… мислил ли си, ако си заминеш какво ще стане със Стивън, защото има някой, който завинаги ще си остане дете. Ти отдавна си наясно с това. Не можеш да очакваш от Маги да го отведе, ако никой друг не я подкрепи. А ако ти си заминеш, знаеш как ще постъпи мама с него, много пъти е заплашвала с това.
Даниъл рязко се надигна от канапето и леко приведен каза:
— Достатъчно. Достатъчно, Джо. Стивън никога няма да отиде в приют. Аз имам грижата за това. Но едно нещо знам със сигурност: повече не издържам.
Пристъпвайки с широко разтворени ръце, той каза:
— Погледни тук! Такава голяма стая пълна с книги, които никой освен теб не си прави труда да чете. Двайсет и осем стаи, без да броим старата пристройка. Конюшни за осем коня, дори едно проклето куче няма там. Тя не обича кучета, само котки. Шест акра земя и жилище. И за какво? За да държи на работа пет души, по един за всеки от нас. От петнайсет години живея в тази къща, но изминаха седемнайсет, откакто я купих, и то я купих, защото я продаваха ужасно евтино. Наблизо избухнала бомба със закъснител и войниците я окупирали така, че собствениците били доволни да се отърват от нея. Смешно, нали? Можело е да открият предшествениците си от преди двеста години, но са предпочели да я продадат на търговец на железни отпадъци, който е натрупал пари от желязо, с помощта на което са убивали хора. — Той кимна. — Винаги съм гледал на нея по този начин, защото когато баща ми и старата Джейн Бродърик станаха жертви на експлозия в края на войната, мислех, че това е някакво възмездие. И знаеш ли, въпреки това е странно, защото независимо, че цената й беше ниска, когато я видях, разбрах, че трябва да я имам. Не мога да обвинявам майка ти за това, защото също като мен тя се втурна вътре и с голямо удоволствие похарчи цяло състояние, за да я обзаведе, а от къде го взе, не знам, но не мога да си кривя душата за едно нещо: има вкус за обзавеждане. Но, чудна работа, момчето ми, това място не ме харесва.