Даниъл погледна хирурга за секунда и тогава отговори:
— Да, прав сте, съвсем сте прав. Работата е там, че той е смисълът на живота й години наред. И няма какво да крия, още вчера тя обезумя при мисълта, че го губи чрез брака му. Но сега, ако му се случи нещо… О! — той замахна с ръка пред лицето си като че ли пъдеше някоя муха — много е сложно всичко. Но ще се погрижа посещенията й да бъдат кратки.
Мистър Ричардсън стана от мястото си и каза:
— Благодаря ви. Ще предупредя, че само вие двамата ще можете да идвате при него през следващите няколко дни и то само за няколко минути. Но — той сви рамене — тя, изглежда, е твърдо убедена, че ще остане при него. Много ви моля да я убедите, че в момента това не е за негово добро.
— Можете да разчитате.
Още докато изричаше тези думи, в представите му се разиграваше сцената, когато той й казва, че трябва да изпълнява заповедите на лекаря, в противен случай лошо й се пише. Тази, последната част, го накара видимо да потръпне, защото нямаше съмнение, че ако тя се държи като предния ден, той няма да посегне.
Мистър Ричардсън каза любезно:
— А на вас, мистър Коулсън, няма да казвам да не се тревожите, защото е безсмислено, може да си починете и да сте сигурен, че ще направим всичко възможно, за да го върнем отново в живота; и когато или ако това приключи, да му помогнем да приеме живота, който му предстои.
— Благодаря, наистина ви благодаря.
Те се разделиха в коридора; нямаше нужда Даниъл да отива в чакалнята, за да вземе Уинифред, защото тя чакаше пред рецепцията. И това, което трябваше да каже, привлече вниманието не само на хората зад рецепцията, но и на тези в залата.
— Няма да оставя нещата така. Ще пиша до министерството на здравеопазването. Другите хора могат да стоят при пациентите, при семействата си. Кой е той, в края на краищата?
Гласът на Даниъл прозвуча като шепот, но думите се изсипаха от устата му все едно че изпиляваше желязо.
— Само човекът, който спаси живота на любимия ти син. На твоя син. На никой друг. И никой друг не изпитва болка и не се тревожи, само ти. Отиде ли да видиш Анет? Не. Не. Сега слушай! Изчезвай!
След като изгледа свирепо зяпналите наоколо лица, тя напусна сградата. Докато вървеше към колата се обърна назад, погледна го и процеди през зъби:
— Как можа да ме изложиш така!
— Никой не е в състояние да те изложи, защото ти си експерт в това отношение и се излагаш сама. И винаги е било така. Сега влизай в колата!
Той беше седнал вътре и запалваше двигателя, а тя все още стоеше там, докато звукът от смяната на скоростите не я накара да отвори вратата и да се свлече като тежък куфар върху седалката.
Отново не си размениха нито дума по време на пътуването и колата едва беше спряла, когато тя блъсна вратата, за да я отвори и се измъкна навън. И той отново се изненада, че с нейните килограми тя успяваше да се движи толкова леко, особено сега, когато прекоси пътя на бегом като младо момиче.
Джо беше пристигнал вече и бързо се насочи към колата на Даниъл. Наведе се до прозореца и каза:
— Внимавай с нея, иначе…
— Иначе какво?
Когато Даниъл излезе от колата, Джо отговори:
— На твое място бих извикал лекар. Ако тя продължава така, нещо ще щракне.
— То отдавна е щракнало, Джо. — Гласът на Даниъл прозвуча мрачно.
— До някъде, да, но това е различно. Тя никога досега не е трябвало да се справя с такова нещо.
— Както и никой от нас.
— Да, прав си, напълно си прав. Да извикам ли лекар?
— Да, обади му се. Не че това ще помогне.
Даниъл знаеше, че е прекалено рано за алкохол, но също така знаеше, че трябва да изпие едно силно уиски, преди да се качи горе и да се изправи срещу нея с новината, че няма да може да се грижи за детето си в болницата.
Той току-що беше изпил едно двойно уиски, когато вратата се отвори и един глас каза тихо: