Хвана я за гърлото, започна да се бори с нея, и когато надигащата се в него омраза стана толкова силна, колкото нейната, той не искаше да знае какво ще стане по-нататък; през размазаната кръв видя тъмнокожото лице пред себе си и Джо, който здраво беше хванал Уинифред, когато тя се просна върху шезлонга до леглото.
Пеги се появи на вратата шокирана и Джо извика:
— Доведи Маги!
Изглежда Маги вече беше там, защото в следващия миг тя влезе в стаята, въпреки че се спря за малко и се втренчи в Даниъл. По лицето му се стичаше кръв от раздраните му бузи.
Тя бързо се обърна към Пеги и извика:
— Намери мисис Джаксън, тя е в градината със Стивън. После извикай лекар.
А на Харви каза тихо:
— Изведете го!
Даниъл се остави да го отведат от стаята. Но на площадката и двамата спряха, изненадани от присъствието на свещеника на стълбите.
Отец Коуди беше на трийсет и няколко години. Имаше вид на аскет, говореше отсечено и в гласа му не се долавяше никакъв акцент.
— Чух врявата — каза той. — Отбих се между службите да видя как я карат младите. Мили боже! Вие сте се били. Мисля, че не е време за взаимни обвинения. Напоследък жена ви страдаше. Не знаехте ли? Тя има нужда от спокойствие. И особено в такова състояние. Тия две дечица вчера! Но знаете ли — той вдигна ръка — казват, че греховете на бащите се предават на децата, дори до третото и четвъртото поколение. Всичко в живота се заплаща. Господ се грижи за това. Да, Той…
— Изчезвай! — Даниъл се беше измъкнал от ръцете на Харви.
— Как смееш! Как смееш! — Свещеникът хвана двете си ръце. — Не се отнасяй така с мен, Даниъл Коулсън. В момента аз съм изповедник на жена ти. Сигурен съм, че тя има нужда от помощта ми.
— Виж какво! Ако не искаш да ти помогна да излезеш оттук с ритник в задника, обръщай се и изчезвай. И да не си влязъл повече в къщата ми!
Отец Коуди погледна Харви, като очакваше той да възрази на този объркан човек; но всичко, което чернокожият мъж каза със сериозен тон, беше:
— На ваше място бих постъпил така, както ми казват, и то бързо.
— Не можете да ме заплашите. — Отец Коуди премести погледа си от Харви на Даниъл. Но когато той бързо се запъти към него със свити юмруци, свещеникът прецени положението си и рязко се обърна като каза:
— Господ решава нещата по свой начин: Той закриля избраниците си, ще видиш.
— Върви по дяволите и още по-нататък!
Двамата мъже стояха на най-горното стъпало и гледаха как облечената в черно фигура пресича хола и излиза от къщата. Сега Харви хвана Даниъл за ръката и каза:
— Хайде! Ще те изчистя.
После той добави нещо, което при други обстоятелства би предизвикало смях:
— Хич не го е страх, че отива по дяволите. Видя ли го как се кръсти долу на стълбите?
Лекарят даде на Уинифред успокоително почти без тя да разбере, защото яростта й още бушуваше. А когато видя лицето на Даниъл, каза:
— Ако беше тигър, щеше да забие ноктите си малко по-навътре; по-добре да ти сложа инжекция.
По-късно, когато се канеше да тръгва, каза:
— Някой от следващите дни тя ще има нужда от помощ, специална помощ. Разбираш ли?
Даниъл не само че беше наясно с това, но се молеше да стане по-скоро…
Беше около два часа, когато дойде Отец Рамшоу. Къщата беше необикновено тиха. Той влезе в хола, а след това тръгна направо към кухнята и попита Маги:
— Къде са останалите?
— Мисля, че ще го намерите в кабинета, Отче — каза тя. — Останалите са в стаите си.
— Да, него искам да видя. Сложила ли си чай?
— Не, но ако желаете, мога да сложа веднага, Отче.
— С удоволствие ще изпия един чай щом стане готов.
Той излезе, прекоси хола и се отправи към вратата, която водеше към кабинета. След като почука, каза:
— Аз съм.
Даниъл свали краката си от коженото канапе и седна; свещеникът се спря с отворена уста и каза:
— О, господи, не! Как се стигна дотук? И аз какви въпроси задавам.
Той седна на ръба на канапето и като клатеше глава, промълви:
— Трябва да се направи нещо. Но какво, само господ знае. Такива неща винаги стигат до кулминация, в този случай лицето ти. Добре ли се чувстваш?
— Не съвсем, Отче. За помощника си ли дойдохте?
— О, да. Да. — Като придаде строг израз на лицето си, свещеникът каза: — Знаеш ли, че си го обидил? И доколкото разбирам, си го пратил по дяволите; така си казал в действителност. — Той се обърна леко встрани: — О, колко пъти съм си мечтал да събера достатъчно смелост, за да кажа това. — И после бързо добави: — Не се опитвай да се смееш, ще те заболи, нали виждам.
Известно време двамата се гледаха един друг в настъпилата тишина и свещеникът промълви със сериозен тон: