— Довиждане, Отче.
Той отново седна на канапето. Да, да, ще трябва да измисли нещо. Но кой щеше да му повярва? Никой, нито в службата, нито извън нея.
ЧАСТ ВТОРА
1
Дон лежеше с поглед прикован към вратата и копнееше тя да се отвори и да види едно лице и се ужасяваше да не би да се отвори й да се покаже друго лице. От кога беше тук? От години, трябва да има шест месеца, а не шест седмици. Но бяха изминали точно шест седмици, откакто светът експлодира.
Той бавно вдигна едната си ръка от завивката и я погледна, а после вдигна и другата. Ръцете му бяха тук, главата му беше тук и можеше да мисли. Можеше да вижда и да чува, можеше и да говори. Можеше да прави всичко това, но каква полза? Тялото му го нямаше. Е, не съвсем; от време на време трябваше да диша тежко, за да се увери, че все още има дробове. О, господи, имаше и пикочен мехур, и вътрешности. Какъв позор! Дано, дано. Но нямаше крака. Не, имаше. Да, да, имаше; краката му бяха там, можеше да види пръстите, които се показваха. Но за какво щеше да ги използва? Защо не ги махнаха? Бяха взели от него толкова много други части. Побързай, Анет! Побързай! Мили боже, не позволявай мама да идва днес! Искам да видя татко и Джо. Да, Джо действаше успокоително. Вчера беше казал, че ще се опита да доведе Стивън само да надникне.
Само да надникне. Това правеха хората. Идваха, надникваха и си отиваха. Искаше някои от тях да останат по-дълго. Искаше Анет да стои цял ден и цяла нощ. Вчера тя остана, почти целия ден, предишния ден също. Не, не беше тогава. Майка му беше седнала там — той погледна към мястото до ръба на леглото — и го милваше, и го галеше, и му шепнеше. Това го притесняваше. Беше прекалено слаб, за да се справи с майка си. Трябваше да не я пускат. Ще говори за това с баща си. Баща му го разбираше. Джо също. И Анет, разбира се. О, да, да, Анет го разбираше. Не харесваше роднините й. Току-що беше разбрал, че не харесва роднините й. Баща й беше надут, а майка й беше толкова набожна, колкото и неговата. Смешно беше да си представи човек до каква степен бяха обсебени от бога. Странно, че си мислеше за такива смешни неща, когато неочаквано, само преди секунда мъглявината от съзнанието му се разсея и той си каза, че ще стане и ще се облече. Да, беше си го помислил: ще стана и ще се облека. Никога няма да стане и да се облече отново, знаеше това. Никога.
Той затвори очи и призова бога: не позволявай да се разплача, моля те, Исусе, не позволявай да се разплача. Света дева Марийо, не позволявай да се разплача.
— Дон. Дон.
— О, Анет. О, скъпа, не знаех, че си тук.
Той сложи ръката си в нейната и пръстите му леко я стиснаха.
— О, любов моя, така исках да те видя.
— Пуснаха ме за един час; слязох до хирургията. Виж, махнаха ми гипса от ръката. Трябва да ходя на масаж и на процедури, но скоро ще се оправи.
— Само за един час ли? — Той премигна срещу нея.
— Да, скъпи, само за един час.
— Много съм объркан, Анет; главата ми се върти. Понякога мислите ми са съвсем ясни, а после като че ли всичко изчезва и остава мъгла.
— Ще мине. Имаш голямо подобрение през последната седмица. Всички са учудени, че се оправяш толкова бързо.
— Така ли?
— Да, да, скъпи.
— Ще се върна ли някога в къщи?
— Разбира се, че ще се върнеш, скъпи.
— Имах предвид нашата къща.
— Да, в нашата къща. Всичко е готово.
Той премести погледа си от нея и разгледа бялата стая, струпаните на масата цветя, купчината картички, сложени на другата маса и тихо каза:
— Никога няма да мога да вървя, Анет.
— О, ще можеш. Има начини и средства за това.
— Няма, Анет. Чух ги, доктор Ричардсън и останалите. Не разбирах всичко от разговора, но чувах добре. Той говореше на студентите за операцията, за лумбалната област. Чух го да казва: „И какво става, когато тя е натрошена?“
— Слушай, скъпи. Не мисли за това. Ще се оправиш, ще видиш. Аз ще се погрижа за това. Нали знаеш какво трябва да очакваме. Спомняш ли си?
Той обърна глава и я погледна. После на лицето му се появи усмивка и той каза:
— О, да, да; спомням си. Да, Анет, спомням си. Гласът му се промени и той попита: