— Само ръката ти ли е счупена? Искам да кажа това ли е всичко, само натъртвания и счупена ръка?
— Да, скъпи, това е всичко, натъртвания и счупена ръка.
— Това е чудесно, чудесно. — Той обърна главата си върху възглавницата и като погледна нагоре, повтори: — Чудесно, чудесно. Така трябваше да бъде, нали?
Просълзена, тя отговори:
— Може би, скъпи.
Тя се наведе над него и устните й докоснаха неговите, а той протегна ръце и я прегърна. После тя изви тялото си така, че сложи главата си до неговата върху възглавницата и с нежен глас каза:
— Обичам те.
— Обожавам те — отговори той. — Винаги съм те обожавал и винаги ще те обожавам, докато съм жив… докато съм жив.
Когато в ъгълчетата на очите му се появиха сълзи, тя каза:
— О, скъпи мой, ти ще живееш, ще оздравееш. Слушай…
Но думите й бяха прекъснати от отварянето на вратата: там стоеше майка му.
За секунда те не помръднаха главите си: после Анет се изправи и седна, а очите й бяха приковани в жената, която сега гледаше нея.
— Здравей, майко — каза тя тихо.
Уинифред не отговори, а отиде от другата страна на леглото и погледна сина си; после се наведе и бавно го целуна по устните, преди да придърпа един стол и да седне.
— Как си, скъпи?
— Добре съм, майко… много по-добре.
— Донесла съм ти от ябълковия сладкиш, който направи Маги; твоя любим сладкиш.
Тя се присегна към един пакет, който беше оставила на страничната маса.
— А на тях им казах — тя кимна към вратата — кой е любимият ти сладолед.
Той притвори очите си за малко и каза:
— Майко, те знаят какво трябва да ям. Много са внимателни.
— Да, но половината от тях са невежи. Това е болнична храна. Въпреки, че сега си в отделна стая, храната е от болница.
Тя погледна към Анет.
— О, махнали са ти гипса?
— Да. — Анет сви ръката си. — Счупването не беше много лошо. Имала съм късмет.
— Да, наистина си имала късмет.
Двете замълчаха, но когато скоро върху веждите на Дон се появиха капчици пот и Анет стана, за да ги избърше с кърпичката си, Уинифред се надигна от стола и каза:
— Не така!
Отиде до чешмата в ъгъла на стаята, намокри една кърпа за лице, върна се до леглото и започна да трие лицето му и през цялото това време той държеше очите си затворени. Но когато тя започна да трие ръката му, той я дръпна и каза:
— Моля те, недей! Измиха ме.
— Не се вълнувай! Лежи си спокойно.
И като погледна през леглото към Анет, тя каза:
— Няма нужда и двете да седим тук. Мислех, че ти ще се погрижиш за къщата всичко да бъде наред.
— Това вече е направено. И тя е моя къща.
И двете се стреснаха, когато Дон извика:
— Сестра! Сестра!
В същото време вдигна ръката си и натисна звънеца. Когато вратата веднага се отвори и сестрата влезе, той й каза:
— Сестра, изморен съм.
Сестрата погледна първо възрастната жена, после младата и каза:
— Ако обичате да излезете.
И докато двете бавно отиваха към вратата, Дон извика:
— Анет! Анет!
Почти на бегом тя се върна и се наведе над него:
— Да, скъпи? Не се тревожи! Връщам се след малко. Не се тревожи!
В коридора те застанаха една срещу друга. Преди Анет да успее да проговори, Уинифред каза:
— За двама души има твърде малко място в стаята.
— Съгласна съм, че е така. Първото място е за мен, аз съм негова жена. Моля те, запомни това!
— Как смееш?
— Да, скъпа, и ще продължавам.
Като каза това, Анет тръгна към вратата, на която пишеше „Сестра Бел“. След като почука и отвътре я поканиха да влезе, тя обясни накратко какво се е случило и завърши с думите:
— Кой има правото да стои при съпруга? Майката или съпругата?
— Съпругата, разбира се. Не се безпокойте, мисис Коулсън, разбирам притеснението ви и ще говоря с мистър Ричардсън относно бъдещите посещения на майка му. Много ви се насъбра. — Тя заобиколи бюрото, сложи ръката си върху рамото на Анет и каза: — Спокойно, спокойно. Ти беше много смела. Не плачи. Остави това на мен, аз ще се оправя с нея. Тя в коридора ли е още?
— Беше.
— Тогава стой тук докато се върна.
Няколко секунди по-късно Анет чу гласа на свекърва си да произнася думите, които вече беше свикнала да слуша през изминалите няколко седмици: „Той е мой син. Ще видите.“
Последва тишина, но сестрата не се върна веднага. Когато влезе, се усмихна като че ли насила.
— Навън е чисто, можеш да отидеш при мъжа си.
— Благодаря. Много ви благодаря. Между другото — тя направи пауза — имате ли някаква представа кога горе-долу ще мога да го заведа в къщи?
— О! — Сестрата повдигна вежди, преди да отговори. — Страхувам се, че трябва да мине известно време, няколко седмици. Към края на тази седмица трябва да му направят друга операция и още нещо, веднъж след като го заведеш в къщи, ще бъде под непрекъснати грижи за известно време. Това знаеш ли го?