— О-о — Сега Джо потупа Даниъл с юмрук по рамото и каза: — Хайде, хайде, не си внушавай!
— Така е. Тия неща ги усещам. Мястото не ме харесва. Аз съм неканен гост. Всички ние сме неканени гости. Войната трябваше да ни изравни. Хм…! Но тези стари места също като някои стари графства от едно време те карат да се чувстваш на мястото си, а моето не е тук.
За първи път на лицето му се появи усмивка, той се обърна, отново погледна към прозореца и каза:
— Спомняш ли си първата ни истинска къща, тази в долната част на Брамптън Хил? Това беше чудесно място — уютен, истински дом с разкошна градина, в която не можеш да се загубиш. Спомняш ли си я? — Той се обърна към Джо, който кимайки каза:
— О, да, много добре.
— И ти харесва тази къща?
— Да, харесва ми. Винаги ми е харесвала, въпреки, че когато бях малък, последната сричка на Уиърсил Хаус ме озадачаваше. Да, винаги съм я харесвал, но в същото време знам какво имаш предвид. Има нещо, което трябва да ти припомня, татко: цяло щастие е за теб, че само пет души поддържат къщата, както вън, така и отвътре. Когато Блакбърнс живееха тук, казаха ми, че само за вътрешната част е имало дванайсет прислужници. А те имаха само трима сина и една дъщеря.
— Да, трима сина, и всички бяха убити във войната.
— Хайде, татко, горе главата. Ще ти кажа нещо. — Той отново потупа баща си по рамото. — Хайде, върви и попитай Дон дали е девствен.
Като гледаше как Джо се тресе от смях, Даниъл започна да се поусмихва и каза типично в свой стил:
— По дяволите! Никога няма да го направя. Но както и да е. — Сега той наклони глава към Джо. — Мислиш ли, че е девствен?
— Въобще нямам представа. Но от друга страна… ами, може би да.
— Не зная толкова много неща. Между впрочем, къде е той?
— За последен път го видях в билярдната и както обикновено се оставяше Стивън да го победи. Много е добър с него, нали знаеш.
— О, да. Това е другото нещо, което тя не може да преживее: чедото на мама винаги е намирало време за изоставащия и осакатен първороден син. О, хайде!
Те излязоха заедно, прекосиха хола и през коридора минаха по широкото, ниско стълбище, в чийто край Джо отвори вратата и почти изкрещя на двамата мъже до билярдната маса.
— Знаех, че тук може да ви открие човек. Пак си пилеете времето. Целите сте в тебешир, а ще дойдат хора. — Той погледна часовника си. — След двайсетина минути.
— Джо! Джо! Бих го. Да, отново го бих.
Джо заобиколи голямата билярдна маса и се запъти към един мъж почти колкото него висок, трийсетгодишен, с добре сложено тяло и с гъста и буйна кестенява коса, ала лицето под нея би могло да принадлежи на младо момче и то доста хубаво. Единствено очите издаваха, че има нещо не съвсем наред при него. Очите му бяха сини като на баща му, но бледосини с угаснал поглед. Като че ли можеха да възприемат всичко наоколо отведнъж. Все пак имаше моменти, когато погледът му ставаше спокоен и съзнанието му се мъчеше да улови нещо, което можеше да задържи само за секунда.
— Направих… направих седем… почивка. Нали така, Дон?
— Да, наистина, и ме накара да вкарам бялата.
— Не може да бъде! — каза Даниел. — Дон, той те е накарал да вкараш бялата? Значи излизаш от форма.
— Да, твърде добър е за мен и не е честно; всеки път ме бие.
— Ще… ще ти се оставя следващия път, Дон. Ще ти се оставя. Ще ти се оставя. Обещавам. Честна дума.
— Ще ти напомня.
— Добре, Дон, добре.
Тогава Стивън протегна ръка към гърлото си, дръпна на една страна завързаната на панделка връзка и каза на баща си: