Но не можа да пристъпи към нея; едно непреодолимо чувство на отблъскване го възпря да я докосне. Когато дойде линейката, ще се погрижат за нея, или може би Джо, или лекарят, или някой друг.
Той се запъти с бързи крачки към вратата, стъпвайки върху парчета от счупени мебели. Навън чакаше Джо. Като че ли той винаги беше в очакване да помогне. Даниъл протегна ръка към него и каза:
— Ще ми призлее, момчето ми.
Джо пое ръката му и бързо го изведе на площадката до стълбището, отвори вратата на банята и му помогна да влезе вътре. Той продължаваше да придържа главата му, докато се изпразни стомаха му и след това. После го накара да седне на малкото столче и разтри лицето му със студена вода. Когато привърши, каза:
— На твое място, татко, бих си легнал; аз ще се погрижа за останалото.
— Не, не, ще се оправя. — После добави: — Лекарят се забави на телефона.
— Трябваше да види Дон; той получи криза. Даде му приспивателно. Сега е при Анет; и тя не е много по-добре.
Даниъл стана и пооправи дрехите си. Намествайки връзката си, каза:
— Странно, че през цялото това време Стивън спа.
— Не е спал; долу в кухнята е при Маги. Трябва да е изтичал долу, когато всички бяхме в спалнята. Беше вцепенен от страх.
Гласовете, които се чуваха от хола ги накараха да излязат от банята и да слязат долу, където двама мъже и лекарят обсъждаха нещо. Лекарят се обърна към Даниъл и като видя пребледнялото му лице, загрижено го попита:
— Как мислиш, ще можеш ли да дойдеш с нас в болницата? Трябва някой да дойде. Може би по-скоро синът ти…
— Не, не; аз ще дойда.
— Много добре.
Лекарят и двамата мъже, водени от Джо, се качиха горе по стълбите, докато Даниъл, стоейки в средата на стаята, мислеше по въпроса, че не всичко беше свършило; трябваше да я заведе до болницата.
В къщата настъпи зловеща тишина, в която отекваше тиктакането на големия стенен часовник. Той отброи три удара, за да съобщи, че е дванайсет без четвърт. Дон спеше дълбоко и щеше да се събуди чак сутринта. Стивън също беше заспал, както и Пеги. Маги беше в стаята си, но не спеше. Не можеше да заспи докато не чуеше колата на Даниъл да спира на пътя. Джо и Анет също бяха будни. Те седяха в дневната на канапето срещу камината. Постояха известно време, като и на двамата им се говореше, но не знаеха как да започнат. Анет първа направи усилие. Тя погледна към Джо, наведен напред, с лакти върху колене и с отпуснати между тях ръце както той обичаше да седи, и плахо каза:
— Съжалявам, че те намесиха, Джо. Тя… тя не знаеше какво говори. Разбираш ли?
Джо бавно извърна глава към нея и дълго я гледа, а в съзнанието му мислите препускаха и крещяха: ако поне една малка частица от това беше истина. Но това, което каза в действителност, беше:
— Зная, скъпа. Беше съвсем безсмислено. Но както казваш, тя не знаеше какво говори. А… а теб винаги съм те чувствал като моя сестра.
Тя се усмихна тъжно и каза:
— О, някога не те чувствах като мой брат. Спомняш ли си как те преследвах? Когато бях на четиринайсет години се увлякох по теб.
Той се усмихна насила:
— Това винаги ще го помня.
— Не ставай глупав, Джо; винаги си се подценявал. Винаги, а не би трябвало. Ето, Айрини, Айрини Шилтън. Трябва само да й дадеш знак. Джесика Баубънт също. — Гласът й се снижи. — Трябва да се ожениш, Джо и да се махнеш оттук. Да. — Тя поклати глава, обърна се и погледна към огъня, после повтори:
— Избягай оттук, от всички тях… от нас, от Стивън, за него отговоря татко, и от Дон; вече… вече аз отговарям за него, и от татко, защото ако не го направиш, всичко ще се струпа върху плещите ти.
Когато тя се обърна и отново го погледна, искаше му се да протегне ръце и да я прегърне с думите: — Винаги ще те нося на раменете си. Готов съм да чакам цял живот, ако знам, че има някаква надежда да те нося като бреме.
Тя продължи:
— Те се възползват от теб, Джо; прекалено си добър. Винаги си бил такъв. Мислиш, че си им длъжник, защото са те взели още от бебе. Мисля, че на никого нищо не дължиш; платил си с това, че запълваш празнотите в живота им.
— Може би, но за известно време. — Той поклати глава тъжно. — С идването на татко празнотата се запълваше, свикнах с това от дете, но това не значи, че подценявам Дон. Обичах го. И още го обичам.
— Джо. О, Джо. — Тя му подаде ръка и той се поколеба преди да я вземе; после я пое и каза:
— Не плачи! Моля те, моля те, Анет! Не плачи! Всичко ще се оправи, ще видиш. Той ще се възстанови.
Сълзите се стичаха по бузите й; устните й трепереха и думите й едва излизаха:
— Не се заблуждавай, Джо и не се опитвай да заблуждаваш мен. Той никога няма да се оправи. Ако бяха само краката му, щеше да има малко надежда, но той целият е разкъсан отвътре. Знаеш, че е така. И двамата знаем, че никога няма да се оправи.