Отново бяха приятели. Свещеникът пое протегнатата ръка на Даниъл, изпрати го до вратата, където леко потрепера:
— Пфу! Ама че студено! Сигурно ще вали сняг за Коледа. Ще ти кажа нещо, мразя снега. Внимавай по пътя; пътищата са хлъзгави като стъкло.
Странно, но хората винаги казваха това: внимавай по пътя, пътищата са хлъзгави като стъкло. Като предупреждение в живота.
— Довиждане, Отче, благодаря ви.
— Довиждане, Даниъл.
Лили и Пеги разчистваха това, което беше останало от спалнята и Пеги, държейки счупената стъклена пудриера в ръка, каза:
— Боже! Да направи такова нещо!
— Мозъкът й сигурно съвсем е изключил. Това е от шока, когато е разбрала — отговори Лили.
— О, мисля, че мозъкът й отдавна е изключил. Но както и да е, трябва да е била съвсем сляпа, за да не забележи. Мис Анет през повечето време не се чувстваше добре и беше доста бледа. Но ще видиш като се разчуе; ще стане пожар…
А Джон Диксън и Бил Уайт обсъждаха случилото си в оранжерията.
— Още не бяхме си легнали — каза Бил — когато я чухме. — Не исках да се качвам, защото мислех, че това беше обикновена караница. Но когато дойде линейката, изтичах горе и не можах да повярвам на очите си. Тя лежеше на носилка. Помислих си, че я отвеждат в болница, а то било в Каунти. Боже, да прекараш остатъка от живота си там! Но някакси не съм изненадан, защото години наред тя заповядваше в тази къща, пък и извън нея. Как се перчеше само, когато беше в колата! А знаеш ли какво предложи съвсем наскоро? Да нося униформа. Попитах господаря и той каза: „Ти не искаш да носиш униформа, нали Бил?“ Аз му отговорих: „Мисля, че не.“ „Ами добре тогава, няма да я носиш.“ И това беше всичко. Ама че работа да живееш с такъв човек! На негово място отдавна щях да съм приключил с нея.
— О, той си е взел своето.
— Никой не може да го обвинява. Поне аз не бих. Както и да е, надявам се, че временно тук ще бъде спокойно.
— Поне временно, както казваш. Почакай докато се разчуе. Господи! Поне да се беше случило един ден след сватбата, щяха да са на чисто. Чудя се как ще го приемат нейните родители. Ето ти един чифт. Познаваш ли някой като баща й? Той само стои, не обелва нито дума, стои и гледа. Така; давай сега да нарежем дървата. По-добре да са готови преди да е паднал снега, защото усещам, че зимата идва. По всичко личи.
Сестра Прингъл излезе от стаята, след като каза, че не била учудена от случилото се снощи. Подобно нещо не можело да я изненада. Вратата след нея едва се беше затворила, когато Дон каза на Анет:
— Много е хладнокръвна.
— Трябва да бъде такава.
— Ти добре ли си? Изглеждаш бледа.
— Разбира се, че съм добре. Моля те, не се тревожи за мен.
— А за кого да се тревожа? — Той погали ръката, която държеше и като я погледна, каза: — Много странно, имам чувството, че това, което се случи снощи беше някакъв кошмар, а не самата действителност. Дори не и кошмар, защото спах много добре. Би трябвало да я съжалявам, но не мога; просто се радвам, че няма да видя повече лицето й на вратата. Ужасно, нали? — Той погледна Анет в очите. — Някакси е неестествено. — Той отпусна главата си върху възглавницата. — Странно, но за първи път тази сутрин не усещам болка. Чувствам се като че ли — усмихна се горчиво, преди да продължи — мога да стана и да тръгна.
— Това е добре. Добър знак.
— Докога мислиш, че ще я държат там?
— О, не знам. Татко ще ходи там днес. Ще научи повече. Мисля, че дълго време ще остане там; тя има нужда от лечение.
О, да, мислеше си Анет и се надяваше тя да остане там дълго. Достатъчно дълго, за да може да се роди бебето и тя да укрепне, за да има сили да настоява да премести Дон в тяхната къща, защото знаеше, че това, което предложиха Даниъл и Джо — Дон да остане тук, за да могат да му помагат — беше само част от плановете им. Освен това те не искаха да прекъснат връзката си с него. Докато той беше тук, както сега, семейството съществуваше.
Тя вече се чувстваше зряла. Преди четири месеца такива мисли никога нямаше да и минат през главата. От мига, в който се събуди след катастрофата се почувства толкова по-голяма, сякаш беше станала зряла жена. Но не беше ли станала жена няколко месеца преди това, както Дон беше изкрещял на майка си; цяла година преди това? Тя си спомни деня, в който бяха за първи път заедно. Това беше денят, в който се изплъзнаха от очите на майка й, като казаха, че отиват на кино. Ако тогава майка и беше разбрала какво се е случило, тя също щеше да откачи.
О, боже! Тази картина още беше пред очите й.