Сега тя каза на Дон:
— Скъпи, знаеш ли какво трябва да направя тази сутрин?
Лицето му се изкриви за момент и той тъжно каза:
— Да, да. Знам, че не е честно да понасяш всичко това сама. Аз би трябвало да съм там…
— Не се вълнувай. Ако разбера нещо, то ще е приключило преди още да е започнало. Това е. Нищо няма да ме притесни.
— Сигурна ли си? Защото в края на краищата, те са…
— Не го казвай: мои родители. За това говорихме вече, нали? — Тя се наведе и го целуна; после му се усмихна и каза: — Спомняш ли си, когато ти казах какво мисля за родителите си и ти едва не умря от смях? А после ми разказа за майка си. Винаги съм знаела, че тя по-скоро те задушава от грижи, но тогава ти го разказа така забавно, че се смяхме прегърнати. Спомняш ли си?
— Да, да. — Той погали лицето й с пръстите си и след кратко мълчание, попита: — Защо трябваше това да ни се случи?
Тя не му отговори веднага; но след малко каза:
— Седмици наред се молих за това всеки ден.
Мускулите на лицето му се опънаха и той й зададе въпроса, от който се ужасяваше най-много:
— И си си казала: той вече никога няма да ме обича.
— Не, не — гласът й беше твърд, докато тя се изправяше — защото ти ме обичаш и аз тебе… дори без това.
— О, Анет — той отново протегна ръка към нея — не се заблуждавай! Това е част от процеса.
— Но ние имаме доста голяма част от процеса, нали? — Тя замълча за секунда. — Та аз нося резултата от този процес. — Тя потупа корема си и задържайки сълзите, се опита да се засмее. — А довечера ще спя в същото легло, в което и ти, така че внимавай, Дон Коулсън. — Потупа го леко по лицето и като се обърна бързо, каза: — Отивам да се приготвя…
Половин час по-късно беше в колата. Домът на родителите й беше на пет минути път на бегом оттук и тя знаеше къде точно ще завари родителите си, когато пристигне към десет часа. Баща й ще бъде в кабинета си и ще преглежда отчетите от предишния ден в магазините: четири за хранителни стоки и три за плодове и зеленчуци, както и антикварен магазин в горната част на града и един магазин за стари дрехи в близост до пазара. В десет и половина той ще излезе от къщи и ще тръгне по проверки из магазините, като ще влиза там в различно време, за да хване някой, който евентуално не си върши работата. Говореше се, че хората най-бързо се сменяха при него от всички магазини в града: той наказваше и за най-малките нарушения.
Майка й вече ще е ходила в кухнята и ще е дала поръчките за храна на Поли. Ще е проверила какво има в килера и хладилника. Ще е проверила кухненския шкаф. И тъй като е вторник и след обяд ще има среща на Дружеството на жените католички в гостната, сигурно ще е направила забележки на Джейни и Сара относно задълженията им — все още настояваше да носят шапчици, украсени с волани и престилки след обяда. Често се, чудеше как Джейни беше издържала толкова дълго в къщата, защото тя мразеше да носи шапчици и престилки. Беше я виждала да я маха от главата си и да я хвърля на пода в кухнята, после да я вдига и през смях да казва:
— Няма да се скъса, нали мис? А Поли добавяше:
— Няма да се скъса, иначе никакъв сладкиш с конфитюр в единайсет.
В нейната къща не се ядеше нищо в промеждутъците между закуската, обяда и вечерята. Вратата й отвори Сара.
— О, здравейте, мис — каза тя. — Не е ли студено навън? Ще ви замръзне носа. Как сте?
— Добре съм, Сара. А ти?
— Нали знаете, мис; чакам оня богат мъж да дойде и да ме отведе.
Както обикновено и сега Анет отговори:
— Ако го срещна на връщане, ще му кажа да побърза.
Това беше тяхната закачка. Сара, Поли и Джейни, както и техните предшественици, бяха единственото облекчение за нея в тази къща.
— Къде е мама?
— Почива си, мис, нали знаете.
— Поли е добре… Джейни също, нали?
— Да, мис. — Сара говореше със свити устни… което означаваше, че е наясно с положението в къщи.
В тази огромна къща липсваше хол; вместо него имаше широк и дълъг коридор, в края на който още един подобен на него, но по-къс. Тя сви по него и почука на първата врата. Изминаха няколко секунди преди да се чуе отвътре:
— Влез.
Тя влезе в стаята, която винаги и приличаше отчасти на параклис, тъй като в единия ъгъл имаше малък олтар, в средата на който беше поставен жертвеник с фигурите на Дева Мария от едната страна и Йосиф от другата, а в дясно на стената беше закачен стъклен купел със светена вода. Пред олтара имаше малко столче, от което майка й току-що се беше изправила.
— Здравей, скъпа.
— Здравей, майко.
— Рано си дошла.
— Да, наистина.
— Как е Дон?
— Все така… Майко?
— Да, скъпа?
— Трябва да ти кажа нещо. Седни!